Човекът е най-странното животно, което можете да срещнете по тези земи. Правени са всевъзможни опити да бъде изучен, проучен, обяснен... но успехът на всеки опит е толкова условен, колкото условни си остават и хората. Все пак човекът е човек, когато... не се губи по пътя.

вторник, 26 февруари 2008 г.

Трамвай (не)желание

Трети път се возя на трамвай. Не по принцип и не през живота си. Случвало ми се е и друг път, разбира се. Обаче все е било за мъничко и обикновено не в натоварените сутрешни часове. Или е било толкова отдавна, че съм загубила всички спомени за хората в трамвая. А те са от забавни до тъжни.
Ако кажа, че трамваят е голяма работа, не се смейте. Всъщност возейки се, ми хрумна да направя средна статистика кой какви ги делка и как си уплътнява времето докато се вози.

Тук е момента да кажа, че като четяща нация няма да се загубим, защото къде ако не в трамвая можеш да почетеш. Народът масово чете. Кой книги, кой днешния вестник, кой списание, а кой книжката на съседа. Важното е желание за четене да има. Групата на четящите представляваше една пета от трамвая. Което мисля е добре.

Следващите две групи обаче никак не са добре. Всеки четвърти спи в трамвая. Седнал, прав, няма значение. Някои спят и с отворени очи. Подпират се в тълпата, защото вътре така или иначе няма къде да паднеш и просто отнасях духа в други измерения. Трябва да се опитам да усвоя и онази отпусната стойка на седалката, в която главата ти леко висва надолу между раменете и се поклаща в тон с люлеенето на трамвая. Кофти е обаче, ако спиш с отворена уста. Не искам да си мисля какво може да влезе вътре.

И пак всеки четвърти си бърка в носа. Няма да кажа, че е отвратително. Защото и да не си бърка в носа, си бърка в ушите. С пръсти. И вади твърди телесни остатъци, които просто небрежно ръси около себе си. По-течните биваха изтривани я в ръкав, я в панталона... а всъщност в тълпата можеш и в съседа да се изтриеш. Бляк. Добър апетит.

Всеки трети зяпа през прозореца. Прозорците че са мръсни, е ясно. Всъщност те не са толкова мръсни, колкото стъклата са стари и предполагам от естественото износване на материала колкото и да се мие, си изглежда такова мътно. И като добавим малко прах и други остатъци, се получава опит за гледане през прозореца. Нищо. Хората са ентусиасти. И аз се опитвах да гледам.

Всеки втори гледа празно. Ето това е нещо, което никак не обичам. Или интензивно не обичам. Онези празни безсмислени погледи на умрели риби. И както ми беше смешно-иронично от разнообразните видове и типове, ми стана леко тъжно, че половин трамвай народ отива (вероятно) на работа без грам желание за това.




P.S. Забравих, че в трамвая имаше един човек, който се опитваше да не се смее много на околните картинки. Но ако се возя редовно там, или ще ми излязат бръчки от сдържания смях, или просто и аз ще се заразя от празен поглед.

неделя, 24 февруари 2008 г.

Вечеринка с Ваня Щерева

Събота вечер е време за разпускане. Всеки разпуска както си иска и с каквото го влече. Мен обикновено ме влече на танци и прилежащата им музика. Понякога имам и други залитания. Може да ме увлече в кротка вечер с кино и сладки последващи приказки. Всъщност, често компанията е по-важна от мястото и събитието. Но понякога компания иска нещо различно... като жива музика.

В избора на жива музика снощи трябваше да съобразим програмата с наличните по живомузикалните клубове места. Изборът бе между Ани Лозанова и Ваня Щерева. И тъй като първата вече сме я чували, решихме да прослушаме втората.

До снощи, до преди да чуя Щерева на живо, много я уважавах. Защото е човек, който твори. На едро при това. Винаги съм се възхищавала на всестранно развитите личности, които пишат, пеят и свирят. Може би и рисува, не съм се замисляла, пък и не съм проверявала. Слушала съм записи и общото ни мнение бе, че може да пее, т.е. има глас. Затова и вложихме вероятно повече надежди в живото й изпълнение, отколкото получихме на практика.

Клубът определено не беше пренаселен. Рехаво насядалите бяха приканени да се приближат, за да си "направим вечеринка". Стана ми смешно, но ако знаех смисълът на вечеринката, щях да се метна към вратата в мига на поканата.

Акустика (поне доколкото може да прецени нетренираното ми ухо) - добра. Песни - симпатични. До третата обаче. Няма значение кои са песните. Просто звучат еднакво. В една тоналност, с еднакво извиващ се кахърен глас. Червенооо. Замислих се, че особено ще й отива да пее някакъв англозвучащ джаз. Има готин глас за това. Не знам кой й пише българските текстове, надявам се да не е лично тя, обаче заслушвайки се в текстовете се почувствах тъпо, все едно съм се заслушала в някой блудкав кънтри текст. Чай или лееееед.

Избрахме чая. А после студа навън.

Да можеш да пееш е едно. Но да правиш живо шоу пред оскъдна публика е друго. Иска умения и клубни умения, които снощи навярно й бяха останали вкъщи.

А репликите на компанията преливаха от "колкото и силно да вика, не може да ме събуди" до "имам чувството, че всички тук освен нас са платена публика". А единственият й танцуващ фен бе окачествен просто като "близък приятел на семейството".

Мисля, че повече няма да повторим точно това на живо. Иначе й пожелаваме творчески успехи. На всички фронтове. Не знам защо започвам да мисля, че всестранно развитите личности са утопия за стимулиране на малките деца.

петък, 22 февруари 2008 г.

Думите (не) убиват

Най-естественото нещо, което се търкаля от устните, пък в случая от пръстите, са думите. Мислите, че думите са безобидни? Наредени непроизволно букви, които оформят думи, а думите на свой ред – подреждат визуално мисли. Думите могат да са непреднамерено използвани, а могат и да стоят точно където трябва.

Изписала съм и съм изговорила толкова думи, от които и половината не са били разбрани както трябва, а да не говорим, че при постигането на предназначеното им изразяване успеваемостта ми е сигурно десет на сто.

Като ми кажат „дума” и първото, което ми се завърта в главата е „дума дупка не прави”. Смешното е, че после веднага се сещам и за продължението: „дума дупка не прави, но за дума се гони до дупка.”

Има още десетки пословици. Позволете ми свободата да перифразирам малко. По думите посрещат. Няма да продължа с изпращането по акъла, защото не е релевантно. Изпращат по натрупаното впечатление и разбиране за думите. Което ме води до мисълта, че аз стотици пъти може да съм казала А, а ти да си прочел О. Въпрос на перспектива в гледната точка.

Твърдя, че умея да боравя с думите. Мога да те отведа, където пожелая. И мога да ти внуша каквото си поискам. Не е вярно. Когато ме чуеш и прочетеш, ще се отведеш и ще имаш внушението точно за посоката, с която си влязъл в думите ми. Или казано с други думи (оу, пак думи) – в зависимост от начина, по който си ме възприел вчера, оня ден… Времето, което ми е необходимо, за да променя изначалното впечатление, може да е от огромно до безкрайно. И никога да не се случи.

От виртуализма на матрицата научих нещо важно. А то е, че хората или се "влюбват" виртуално в мен, или просто ме намразват за винаги и без конкретна причина. Трудно ми е да разбера омразата и неприязънта към човек, когото познаваш само виртуално, но напоследък имам огромен напредък и в тази посока. Трудно ми е да разбера и мазохизма на ненавистта да не харесваш някой, но да продължаваш да висиш като сянка в пространството му. И да кажа, че ми е лесно да разбера и другата група, на споделените усмивки и топли чувства, вероятно пак ще заблудя мъничко. Защото by default трябва да влизаме и излизаме без предразсъдъци. Обаче толкова бързо правим потребителски настройки, че никога няма by default. Всъщност към групата на мразещите или интензивно не харесващите, трупам единствено игнор и безразличие.

Така или иначе не зная коя е по-голямата група, но пораждането на каквито и да е чувства – положителни или отрицателни – за мен лично доказва, че с думите всеки някъде съм успяла да го докосна нежно или ударя грубо.

И така както с езиче можеш нежно да помилваш любимия, така се сетих и за „езикът кости няма, но кости троши”.

Внимавайте с думите.

Песничката е предвидима:

четвъртък, 21 февруари 2008 г.

Откриваме сезона

Всъщност вие трябва да го откривате, защото аз вече го открих. Вчера. Беше първият по-нормален ден в късната зима, който даваше допълнителен стимул да се кача на почти хваналия вече прах и паяжини байк и да се пусна на разходка из града и парка.

Правило първо. Ако сте държали байка цяла зима някъде и не сте го водили на разходка, напомпай гумите. На мен ми отне бая време, защото последния път някой така ми бе завил капачката, че строих половината бензиностанция да я отвива. Обаче сама се оправям с компресора. Купон да става.

Правило две. Мини през любимия сервиз. Моят е при Близнаците. Знаете, че на байка трябва да му се правят някои неща, които вкъщи не стават. Като да се поизчисти, да се стегнат скоростите и спирачките, да се смаже и да си разказвате приказки за нови планински маршрути.

Правило три. Не се плаши от кучетата. Повечето улични са безобидни. Не знам защо ме лаят само в моя квартал. Ако те подгони глутница, не карай по-бързо. Това ги мотивира допълнително да те гонят и лаят. Уверявам, че комбинацията десетина лаещи и гонещи те кучета не е най-доброто за адреналина, макар че той наистина литва до небесата. Просто спри рязко. Обикновено се чупят.

Правило четири. Виж какво става в парка. Това, че някой е спрял водата в Борисовата, да не те плаши, макар че е тъпо. Заведението на детската площадка работи.

Правило пет. Пусни се по вятъра. Цялата мъка на изкачването на който и да е баир е в кефа, че после ще се пуснеш надолу. В крайна сметка нали за това се мъчим.

Правило шест. Усмихни се. Хубавото време тепърва идва. Помниш ли часовете на двете гуми миналата година? До тъмно. Ето, идва нова година. И пак ще правиш същото зареждащо те, усмихващо нещо.

Много моля всички шофьори на четири гуми да внимават за двуколесните съжители на пътя. Не е нужно да ми свиркате зад гърба, че ще минете покрай мен. Разберете, че ме стряскате, а аз така или иначе ви чувам. Много моля всички шофьори от градския транспорт да разберат, че като минат с висока скорост покрай мен на разстояние по-малко от 50 см, губя равновесие от въздушната струя. Въпрос на тегло и скорост в крайна сметка. Не знам дали го учат това в училище. Много моля да не си мисли който и да било, че само защото е в ламарина на четири гуми, има повече права от мен на пътя. Давам достатъчно ясни знаци какво имам намерение да направя на пътя и затова ако обичате, не ме прескачайте така грубо. В крайна сметка тази игра с прескачането свършва в първи клас. И много моля всички пешеходци да не изскачат на платното рязко и пред мен. Не мога да спирам толкова бързо и ако трябва да скоча в колоната с автомобили, за да не се блъсна в някой пешеходец на платното, определено ще скоча върху пешеходеца.

Всъщност най-важното, за което моля, е да се уважаваме на пътя.




P.S. А се чудя кога ще правим блогърско каране?

сряда, 20 февруари 2008 г.

Гепи ме – тук и тук, сега, веднага!

Търсенето на инфо в нета ми е почти основната работа в момента. В което няма лошо. Мога да намеря почти всичко, което се намира онлайн и почти всеки, който някога някъде е оставил следа. Едно време обичах да се майтапя с колеги, че Гугъл аз съм го измислила и те ме гледаха зяпнало все едно е вярно.

Вчера поради разни причини търсех детски сайтове, обаче Гугъл ми се усмихна дяволито и покрай търсенето ме прати в сайт за запознанства. В сайтовете за запознанства няма нищо лошо, хубаво убиване на времето са, чат-пат дори може да се заговориш с някои, вярно е, че има безумно много досадници, които дори разговор не могат да започнат, камо ли да го продължат, но това е положението. Казвала съм го и пак ще го кажа. Трябва да изтърпиш много гъсеници, за да попаднеш на своята пеперуда.

Поглеждайки вчерашния сайт, видях, че идеята му е по-различна. Логото му бе достатъчно: Намери партньор за секс още тази вечер. Ухилих се леко ококорено, защото се сетих, че ако има такива сайтове, древната професия съвсем ще залезе. На втори размисъл видях, че съм малко далеч от истината.

Идеята на този сайт е подобна на другите стандартни сайтове за запознанства. Правиш си профил. Менкаш си лични съобщения. Ако се харесате с някой, си уговаряте среща и се гледате. Ако се харесате и на срещата, може да правите и други работи.

Приликите обаче свършват до тук. Първо, повечето профили са фалшиви. Аз не знам защо си направих почти истински. Явно ме надушиха веднага, че съм по-истинска, макар и с неясни намерения, и точно за 10 минути ме засипаха с многозначителните 69 лични съобщения. Второ, ако сте уморени от стандартните лични – „здравей, как си, с какво се занимаваш” и прочее алабализми – тук такива няма да намерите. Съобщенията започват в софт случая със „здравей, какво търсиш и аз отговарям ли на търсенето”, а в хард случая – с директно описание какво могат да ти предложат. Ако се чудиш какво можеш да получиш – отговорът е всичко. Дори това, което не си търсил там.

Започвам да се смея почти с глас. А онова малко демонче в мен решава да провокира. В крайна сметка това е онлайн пространство, което винаги мога да затворя и да продължа да се хиля офлайн на наблюдаваните реакции. Отговарям на едно лично. Оказва се, че снимката е фалшива. Той е женен. Жена му не му дава достатъчно това, заради което е тук. Very interesting, but stupid. Поредната житейска драма. А аз да съм споменавала, че не съм семеен консултант? Явно съм го пропуснала в профила си. Кофти. Следващия. Не е женен. Обаче е от Варна. Много далеч, бе човек. Да не мислиш, че ще мина половин България заради едното чук. Всъщност мога и половината свят да прелетя, но заради нещо друго. Третия. А, те са двама. Чудно. Това ми е тайната еротична мечта. Обаче не точно с тези двамата. Четвъртия. Иска и да си плаща. Идеално, няма да работя. Петия… Вече започват да се повтарят. Смръщвам нос. Затварям.

Не успях да се хиля офлайн. Нещо някъде ми загорча.

Гепи ме? Тук, сега, веднага!

Съжалявам "пичове", дори в гепването сте слаби.

вторник, 19 февруари 2008 г.

Писна ми от джуджета

Писна ми. Тотално. Окончателно. И безвъзвратно.

От какво ли? От джуджета. Да, да, онези същите, малки човечета, които ми се моткат в краката. Мушкат ми се в ръцете. Пречат ми. Издивявам от тях. Ако имах пушка, щях да ги изпозастрелям всички. До едно. Всяко малко петънце на пейзажа щеше да изчезне безвъзвратно и завинаги.

Проблемът обаче е, че са толкова малки, че дори куршум не ги лови. Трябва да питам НАСА дали нямат някакво подходящо оръжие за изтребване на джуджета. Защото и с Райд пробвах, не става. Те са по-устойчиви от хлебарките. Не че с Райд можеш да убиеш хлебарка, но пък поне можеш да очакваш да я чуеш как пищи и си вдига полата ужасена. Сигурно не знаете защо пищят. Ами защото не обичат да ги мокриш. Но това е друга тема.

Джуджетата са много дразнещи. Пъплят по улицата на някакви орди. Като войниците на Чингиз хан са. И също толкова жестоки. Изобщо не ги интересува, че газят, тъпчат, мажат, срутват, създават хаос. А не бива така.

Трябва да им направим една отделна държава – Джуджландия и да ги затворим там. Като в резерват. И даже ще даваме стотинки да ги гледаме, защото веднъж затворени, те ще започнат да изчезват постепенно. Защото джуджетата се хранят от яростта на нормалните хора, която предизвикват с милионите си малки пакостливи дела.

Джуджетата се мислят за много хитри. И обикновено са. От онази хитрост на тарикатлъка. Обаче срещу тарикати лек има. Пълен игнор. Това значи, че трябва да спра да им се ядосвам, няма да им обръщам внимание, ще им създам резерват в главата си и дори стотинка няма да дам, за да ги погледна пак.

Писна ми от онези малки дребни злобни душички, вторачени единствено в чуждата паничка и виждащи не по-далеч от собствения си малък крив нос. Които обаче се опитват със злоба и агресия да те принизят. Дългосрочната им цел е да направят всички нормални хора същите нещастни джуджета, каквито са и те.

Не! Няма! Джуджетата трябва да бъдат унищожени, смачкани, затворени, просто заличени. Забранявам на всички джуджета да се доближават на повече от 2 метра от мен.


Аз не съм джудже. А ти?