Вечеринка с Ваня Щерева

Събота вечер е време за разпускане. Всеки разпуска както си иска и с каквото го влече. Мен обикновено ме влече на танци и прилежащата им музика. Понякога имам и други залитания. Може да ме увлече в кротка вечер с кино и сладки последващи приказки. Всъщност, често компанията е по-важна от мястото и събитието. Но понякога компания иска нещо различно... като жива музика.

В избора на жива музика снощи трябваше да съобразим програмата с наличните по живомузикалните клубове места. Изборът бе между Ани Лозанова и Ваня Щерева. И тъй като първата вече сме я чували, решихме да прослушаме втората.

До снощи, до преди да чуя Щерева на живо, много я уважавах. Защото е човек, който твори. На едро при това. Винаги съм се възхищавала на всестранно развитите личности, които пишат, пеят и свирят. Може би и рисува, не съм се замисляла, пък и не съм проверявала. Слушала съм записи и общото ни мнение бе, че може да пее, т.е. има глас. Затова и вложихме вероятно повече надежди в живото й изпълнение, отколкото получихме на практика.

Клубът определено не беше пренаселен. Рехаво насядалите бяха приканени да се приближат, за да си "направим вечеринка". Стана ми смешно, но ако знаех смисълът на вечеринката, щях да се метна към вратата в мига на поканата.

Акустика (поне доколкото може да прецени нетренираното ми ухо) - добра. Песни - симпатични. До третата обаче. Няма значение кои са песните. Просто звучат еднакво. В една тоналност, с еднакво извиващ се кахърен глас. Червенооо. Замислих се, че особено ще й отива да пее някакъв англозвучащ джаз. Има готин глас за това. Не знам кой й пише българските текстове, надявам се да не е лично тя, обаче заслушвайки се в текстовете се почувствах тъпо, все едно съм се заслушала в някой блудкав кънтри текст. Чай или лееееед.

Избрахме чая. А после студа навън.

Да можеш да пееш е едно. Но да правиш живо шоу пред оскъдна публика е друго. Иска умения и клубни умения, които снощи навярно й бяха останали вкъщи.

А репликите на компанията преливаха от "колкото и силно да вика, не може да ме събуди" до "имам чувството, че всички тук освен нас са платена публика". А единственият й танцуващ фен бе окачествен просто като "близък приятел на семейството".

Мисля, че повече няма да повторим точно това на живо. Иначе й пожелаваме творчески успехи. На всички фронтове. Не знам защо започвам да мисля, че всестранно развитите личности са утопия за стимулиране на малките деца.