Хайде да поговорим

Колкото повече растем и колкото повече опит придобиваме и колкото повече познания трупаме и колкото повече осъзнаваме взаимовръзките и зависимостите в света, който ни заобикаля, толкова повече губим желанието си да изразяваме мислите, които трупаме в следствие на преминаването ни по пътя.

Често тези мисли са толкова страховити и плашещи, че се страхуваме от изричането им, защото нещо облечено и изразено в конкретни думи, става по-истинско, отколкото ако само витае в съзнанието ни. И за разлика от децата, които не спират да бърборят и да питат защо и как, колкото по-малко деца ставаме, толкова по-рядко задаваме въпроси на околните. Постепенно насочваме цялата канонада от въпроси към себе си, но понеже човек не може сам да си е съдник, с времето установяваме, че отговорите, които понякога си даваме, рядко са най-верните.

Тук идва и следващия прелом – просто спираме да задаваме въпроси и на себе си и се примиряваме с едно битие, в което няма защо и как. Нещата се приемат за предварително зададени, а способността ни да ги променим е подложена на силно съмнение, което сковава всяко желание за промяна.

Губим желанието си не просто да говорим, а и да се придвижваме напред и да оформяме микросвета си според желанията и мечтите си.

Жалко.

Имам купища познати, с които през годините почти съм прекъснала комуникациите. И то благодарение на основния факт, че всеки сблъсък с тях протича по един неизменен план. Виждаме се, поръчваме кафе, сок, бира или каквото е там, питаме се „как си” и фалшиво отговаряме „добре”, дори придружено онази изкуствена усмивка, но с повехнал и уморен поглед, която винаги ми показва, че нещата никак не са добре. В най-тежките случаи говорим за времето, а в по-леките дълбаем в минали безвъзвратно спомени. Не зная дали като някой каже, че е „добре”, наистина се чувства по-добре, но някак се опиваме приятно от осъзнаването, че някой друг също е толкова „добре”. После се разделяме и в устата ми остава горчивия вкус на мисълта, че съм можела да кажа толкова много неща, които обаче не интересуват конкретния човек и вероятно точно по същия начин се е чувствал и човека срещу мен.

Лошото е, че с годините освен желанието да говорим, губим и желанието си да слушаме другите.

В крайна сметка оставаме да си говорим с телевизора, радиото, евентуално книгите, а пък реалното общуване се заменя чисто и просто с мълчание. В нестихващия поток на непрекъснатата шумова среда около нас, във времето, в което разстоянията вече нямат особено значение и всичко е на един клик, мълчанието е един от основните проблеми на човека.



Кога всъщност сте си говорили с някой за последно? А някой с Вас?

Не се дръжте така: