Промяна 2: Аста ла виста, шефе

Когато си работил някъде 5 години, решението да си тръгнеш е едно от най-трудните неща, които трябва да вземеш. Десетки пъти за пет години ми се е налагало да стискам зъби и да овладявам импулса си просто да стана, да кажа „писна ми” и да изляза през вратата, която чинно отключвам всяка сутрин малко преди 9.

Решението обаче в един момент назрява, притиснато от обстоятелствата на реалността и съпоставянето на плюсовете и минусите. Всъщност идеален метод за вземане на решение е да си направиш една табличка с положителните и отрицателните страни и да видиш кое колко тежи. В моя случай събрах минуси като: разтегливо работно време от 10 до 15 часа, честа липса на свободни уикенди и празнични дни, никаква обедна почивка и съответно бързо преглъщане на обяда на компютъра, вечно притискане от крайни срокове и клиенти и поемане по необходимост на почти невъзможни за изпълнение задължения, изисквания да правиш извънредното и работа на постоянната граница на стреса, че и отвъд границата. Добавих набързо вечно лабилния и тънък баланс на взаимоотношенията с част от колегите, вечното присъствия на някой със запалена цигара под носа ми до фаза на задимяване, в която някой клиент излиза навън, защото „са ми се замъглили лещите”, вечно размотаващите се бутилки с бира и водка по коридора и необходимостта да си нещо средно между детегледачка и кошче за отпадъци. Чудите са какви са плюсовете? Хубавият плюс е винаги в петък вечер, когато си вземаш седмичната заплата. Друго почти няма.

Като към тази сметка добавиш, че работиш нещо, което всъщност няма нищо общо с образованието ти и натрупаните желания за професионална реализация, както и че перспективите ти за развитие на съответното работно място не са особено бляскави, крайното решение започва да се очертава съвсем ясно. Или ако не е съвсем ясно – отговорът на въпроса „как се виждам след пет години на това място” никак не ми хареса.

Съпоставяйки плюсовете и минусите и въпросите и отговорите и не без помощта и смелостта, която събрах къде от себе си, къде от хората около мен, решението се оформи в главата ми.

Тук идва изключително трудния момент да затвориш вратата. Затварянето на някои врати е действие, което изисква особен непукизъм, допълнителна доза смелост, устойчивост да се изправиш очи в очи с някой, който освен всичко друго те има не само за служител, но и за приятел и почти член на семейството.

Казах го. Оставих ключовете. Опитах се да няма горчивина в думите ми. И да не ми личи разочарованието. Защото е имало и много хубави моменти.

Но затваряйки вратата, си помислих:

Аста ла виста, шефе.

И определено сякаш камък ми падна от гърба.



Това „аста ла виста”, както бате Арни го каза навремето, има особен чар, който те кара да се усмихваш, въпреки дъждовното време навън.