Човекът е най-странното животно, което можете да срещнете по тези земи. Правени са всевъзможни опити да бъде изучен, проучен, обяснен... но успехът на всеки опит е толкова условен, колкото условни си остават и хората. Все пак човекът е човек, когато... не се губи по пътя.

сряда, 30 януари 2008 г.

Дво[йнств]ен стандарт

Не е тайна, че човешката природа е дуалистична, защото във всичко, което ни заобикаля и е вътре в нас, непрекъснато се борят две начала. Някои ги наричат светлата и тъмната страна, други просто добро и зло, трети – дух и материя.

Това непрекъснато противопоставяне намира своето отражение и диктува непрекъснато всяка мисъл и действие в ежедневния ни живот. Сега съм черна, а после бяла. Всъщност противопоставянето на крайностите е абсолютно видимо само за мен и то само понякога, иначе погледнато в най-общ план между черното и бялото има толкова много цветове, че най-честно нещата изглеждат цветни. Дори шарени, искрящи и пъстри, но не трябва да забравяме, че и сивото е цвят.

На този същия дуализъм подчиняваме и взаимоотношенията си с околните. От мен до теб една постъпка или дума изглежда по начин, който може да ме накара да се обърна и да ти покажа лошата си страна. От теб до мен същата постъпка, извършена от теб, влиза в рамките на твоята нормалност и не трябва да ме кара да затръшвам вратата. Това отношение старите хора наричат измерване с двоен аршин. Като в цялото многообразие на измерванията най-интересен е аршинът от мен до мен.

Човек безусловно е най-променливото и неуловимо същество и едновременно с това най-твърдо вкопчилото се в битието си и неподлежащо на промяна и развитие. Твърдата материя, която се движи през пространството, в опит да остане непроменена и неповлияна и в същото време се трансформира непрекъснато чрез духа си.

Панта рей.

Протичащите събития и хора често пресичат пътя ни с толкова висока скорост, че изглежда стоим на място. Като движение на два влака един срещу друг. В мига на разминаването им ти се струва, че оставаш на място, а в същото време си се придвижил напред с метри в своята си посока. Не знам защо се сетих, че е жалко, че влаковете не могат да вървят паралелно един до друг. Винаги се срещат в някаква точка на пространството и времето и после с бясна скорост и с особения шум на въздушната струя се разминават.

Хубавото е, че хората не сме влакове. Въпреки че понякога се размазваме един друг по особено брутален начин.

Няма коментари: