Има служебни думички, които от невръстна възраст ни се набиват в главите и после като товар си ги носим цял живот.
Казваме „заповядайте”, дори когато неканените гости на вратата са последните хора, с които искаме да прекараме следващите два часа. И сервитьорката в пицарията ми казва „заповядайте”, въпреки че я виждам как явно кара втора смяна поред и едвам върви и вяло тряска чиниите на масата. А пък като си тръгваме, аз пак така по навик и от добро възпитание й оставям бакшиш, въпреки че изобщо не заслужава, най-малкото заради изпуснатия върху масата сос и вялото „извинете”.
И малката така се извинява вече. „Мамо, извинявай.” И след две минути прави същата щуротия, за която се е извинила. Явно изобщо не разбрала за какво е бил острия ми поглед и скръцването със зъбки. По-скоро свързва погледа и скърцането с произнасянето на това „извинявай”, отколкото с неправилността на предшествалото го действие от нейна страна.
Машинално казваме „добър ден” или „добро утро”, опитвайки се да повярваме, че наистина е добро, въпреки че единствената ми мисъл е да се върна в леглото и да се събудя някъде към март, когато навън вече ще е топло и зелено. На всяко „благодаря” от клиент (когато изобщо го има) пък често отговаряме „за нищо”. Как за нищо, бе?! За да стигна до това благодаря често ми се е налагало да блъскам по 12-15 часа, част от които нощни. Един колега често ми прави забележка, че на тези „благодаря” трябва да отговарям с „моля”. И е прав. Обаче машиналното „за нищо” просто ми се изплъзва от устата.
Машинално сме възпитани. Машиналното обаче винаги личи. Защото я няма онази искрена възторженост на топлото чувство.
И сега няма да Ви благодаря, че ми прочетохте поста.
Искам обаче да благодаря на someone very special, защото ми дава кураж да вървя напред.
вторник, 22 януари 2008 г.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар