Влез, излез... за Рим сме

Имаме навик да правим нещата по трудния начин, въпреки че всички твърдят, че се стремят да ги правят по най-лесния възможен за тях. Конкретно за съответната ситуация и точно за този момент.

Имаме навик да влизаме и излизаме от разни и най-разнообразни ситуации. Едни са хубави, други не чак толкова. Когато ги погледнем след време през кривия макарон на времето, всички ситуации се сливат, за да ни доведат до извода, че каквото и да се е случило, то трябва да е минало. Освен в случаите, разбира се, когато не може да преодолеем мисълта за миналото и оставаме завинаги залепени към една част от него.

Влизаме в ситуациите по различен начин.

Понякога вратата е затворена и трябва да почукаш, за да ти отворят. После да се представиш. Да изтъкнеш някаква основателна причина за посещението си. И евентуално да те пуснат.

Понякога дълго стоим на вратата и се чудим дали изобщо има смисъл да влизаме, въпреки че често вратата зее отворена. Тогава стоиш на прага и оглеждаш. Често пиеш дори кафе там на входа. Бъбриш някакви приказки. Стоиш като добре познат съсед, който обаче не е толкова близък, че да влезе и да седне вътре. Но пък може да откара час в коридора, за да си обяснявате разни междусъседски нещица.

Понякога намираме пролука в пространството и просто се гмурваме през нея. Не се чудим дали да влезем или не, защото нещо инстинктивно ни привлича във вътрешността. Влизаш и се чувстваш комфортно. Понякога дискомфортно. Завърташ няколко бързи кръгчета. Присядаш на ъгъла на дивана леко неловко. Или се чувстваш като у дома си и свободен да отвориш всички шкафчета и чекмеджета.

Понякога...

Всъщност където и да влезеш, знаеш, че винаги можеш да излезеш от там, от където си влязъл. Това ти дава сигурност и свобода на влизането, защото си убеден, че няма нищо необратимо. И винаги можеш да си тръгнеш.

Хората си тръгват по различен начин и той не винаги съответства на начина, по който са влезли. Често ти показват, че трябва да си тръгнеш. Ако се усетиш - добре. Приключваш разговора и се отправяш по коридора. Като си запазваш правото да се върнеш... някой друг ден. Друг път те привличат толкова силно, че не искаш да тръгваш, но именно заради привличането си тръгваш, за да можеш да го провериш през онзи макарон на времето и да се върнеш пак. И пак понякога, независимо колко комфортно си се чувствал, решаваш, че е дошъл момента да видиш какво има зад всички онези други врати. Тръгваш и повече и не помисляш да отвориш тази врата. Но пък я поглеждаш със съжаление всеки път, когато минеш покрай нея. И се опитваш да се отърсиш от спомена за нещата зад вратата.

Всъщност как точно влизаш и излизаш няма никакво значение, освен че сам си правиш живота интересен като усложняваш ситуациите и действията.

Жалкото е, че изобщо мислиш за възможните изходи, когато още се каниш да влезеш.

И ако всички пътища водят до Рим, някой може ли да ми каже къде водят всички врати?

И ако с питане се стига до Цариград, защо по дяволите трябва да отварям вратите за Рим?