Понякога сме безсилни

Има мигове, в които колкото и да искаш нещо, то не се случва. Не става. Не идва. Не се получава.

И то не защото не го искаш. Или пък не защото не се хвърлил цялата си енергия и сила, за да го превърнеш в реалност. Просто има моменти, в които променливите се объркват до степен, в която застиваш в пълна безизходица и нямаш полезен ход.

В мигове като този бих се изсмяла зловещо на онази иначе успокояваща ме мантра или молитва: „Дай ми сила да променя това, което мога да променя; дай ми търпение да приема това, което не мога да променя и дай ми мъдрост винаги да мога да правя разлика между двете.”

Успокоява ме, когато не ми пука чак толкова. Иначе в момент на безсилие, когато много искам нещо, ако някой ми изрецитира това, ще получи прекрасния ми смъртоносен поглед.

Момент на безсилие…

Когато малката ми двегодишна дъщеря лежеше бездиханна на студения асфалт в един декемврийски ден. С посинели устни. Посинели не от студа, а от липсата на кислород. Събраната в полукръг тълпа. Крещящите по телефоните. Бърза помощ. Бърза помощ. Бърза помощ.

А бързата помощ не дойде. В тези напрегнати две-три минути усещах вледенена как животът изтича от нея. И наистина си мислех, че ми трябва бърза помощ. Почувствах се безсилна, че не мога да върна дихателния й рефлекс. Не знаех как. В миговете на безсилие понякога установяваш как ти липсват знания или умения, за да не бъдеш толкова безсилен.

Не приемам безизходицата. Винаги трябва да има начин. Ако не сега, по-късно. Понякога обаче няма възможност за по-късно.

Тогава, в онзи миг на безвремие, когато знаех, че няма по-късно; притисната от ужасяващата мисъл, че губя ценни секунди, че трябва да направя нещо, за да променя нещата… Мина ми иначе ужасяващата ме мисъл, че предпочитам мен да ме няма. „Вземи мен, нея остави.” Просто да се стопя като точка в пространството. Или да се пръсна на хиляди малки парченца. Но тя да отвори очи и да поеме въздух. Сключих наум сделка и обещах себе си в замяна на изхода. (Радвам се, че никой не поиска да изпълня своята част от сделката. "Платих" само с загубилия си цвета коса на другата сутрин.)

Момент на безсилие… когато искам да достигна частица от света и да стана част от нея.

В миговете на безизходица… вярвам в силата на мисълта. Продължавам да вярвам, че когато искаш нещо, то ще се случи, ще стане, ще дойде, ще се получи.

В мигове на безсилие, обещавам себе си. Мога да заложа душата си, здравето си, себе си, цялата. Но само в името на хората, които обичам.

В мигове на безсилие обаче много боли. Но пък си струва всяка въздишка на облекчение след това. Всяка усмивка и всяка сълза.

Защото имаш кого да обичаш. И защото в миговете на безсилие осъзнаваш колко много обичаш.