С оставки голове не се вкарват

Не само в политиката, но и в спорта ни друса здраво синдрома на „изгорелия бушон”. Когато нещата вървят добре, всички са спокойни и щастливи. При успех, заслугата е къде обща, къде на някой повече. Но като цяло благодарностите винаги се изказват групово. Защото за да има успех, значи всички са работили за общата цел.

Когато обаче се натрупат малко облаци, започва да се търси слабото звено.

Като започнат да се стрелят по улиците, виновен обикновено е вътрешния министър, а може и неговия секретар. По времето, когато бат Бойко бе секретар на МВР, въпреки многото показни убийства, той не бе виновен, а бе виновен началника му. Въпрос на харизма. Пък и кой би повярвал, че някой стреля по някой друг без да е искал разрешението на Големия мъж. Още помня култовата реплика за списъка на стоте, които няма да са между живите. Интересно ми е само до коя позиция в списъка сме стигнали.

Още политически паралели? Националният бюджет обикновено се гласува в края на годината за следващата и в него се залагат определени параметри. Обаче – когато след средата на годината – някоя от социалните сфери реши, че не й е предвидено достатъчно парче в бюджета и започнат недоволства и евентуално стачки – първият бушон, който изгаря е примерно социалният министър. Никой не търси отговорност от двеста и не знам си колко депутати, които на практика вече са предрешили финансовата картинка и все пак са представители като съвкупност на абсолютно всички – и гласували, и негласували.

Ето това се случва и в спорта. Голямата драма, че Левски е паднал от вечния съперник, докара серия от слухове как хората, изкачили отбора на върха само до преди един сезон, трябва да си ходят. Може много от привържениците на синята лавина да не харесват Сираков, обаче пък никой не може да отрече, че отборът е бил на върха в моментите, в които той се е грижил за клуба по някакъв начин.

Трябва ли да отбелязвам, че когато Мъри стана треньор, всички изсумтяха с присмех, а после – когато успехите започнаха да идват – именно хвърлящите камъни бяха първи с цветята и хип-хип-ура.

И знаете ли – треньорът определено е много важен за един отбор. Обаче не е Bruce Almighty. Защото той дава тласък за мотивация, но не може да я налее в кофите, пардон главите на момчетата насила. Играли сте слабо и немотивирано, преследвал Ви е лош късмет, съдията е виновен, Мъри и Наско са виновни… Добре, хубаво, и аз съм виновна, защото всъщност не успях да гледам мача. Обаче преди да се реве за оставки, помнете, че отбор се гради с години и за да побеждава винаги, трябва да се инвестира в него.

Типично по български приемаме, че една машина веднъж заработила, повече не се нуждае ни от поддръжка, ни от нови части. Абсолютна глупост. Когато не се грижиш за нещо, то определено в даден момент се скапва.

Играли сте зле и сте паднали. Обаче това не ме спира да продължа да Ви обичам, защото сте моят отбор. В мигове като този, за хъс си пускам това, защото зная, че то пак предстои: