Да поизпушиш майните

Случи ми се.

Напсувах един клиент. Вярно, не в очите, а по телефона. И според мен го направих съвсем основателно. В продължение на 15 минути ми късаше нервите като спореше за неща, под които вече се бе подписал. Нареждаше едно след друго и изобщо не ме слушаше какво му обяснявам. Сигурна бях, че спори, за да не си плати. И на финала го и каза. Нямало да си плати. Бях толкова ядосана, че вече ми беше все едно дали ще си плати или аз ще му платя поръчката. Затова като ми изкрещя, че нямало да си плати, му думнах едно ледено „е@и си майката” и треснах слушалката на телефона.

Шефът ме погледна втренчено. Примигна неразбиращо. Защото – не знам дали разбирате – но аз съм добро дете. И примерен служител. Обикновено не псувам клиентите, т.е. досега не се беше случвало. За работата, която върша, съм идеалния айсберг. Защото работата ми е нещо средно между център за бърза помощ и пожарна служба. През по-голямата част от деня съм като диспечер на лудницата. Всеки се обажда и крещи, че си иска нещата за вчера. Всеки си представя, че аз пускам въпросните неща от едната страна на компютъра и те излизат автоматично и веднага готови от другата. Ходи обяснявай после, че става въпрос за интелектуален труд. Щом не тежи тоя труд, никой не го е грижа колко време му трябва. Хайде – дай единица време за производство на интелектуален труд. Е, няма такава.

Мисълта ми бе, че съм въплъщение на перфектното спокойствие и изобщо не се смущавам като ми крещят. А за да напсувам някой, значи наистина ми е опнал нервите до безсъзнание.

Всъщност се оказа, че да изпушиш напрежението и да теглиш една майна (хих, ето затова ги уважавам майните) никак не е лошо. Като се качих да карам градско първите дни много псувах шофьорите. Но наум. Гледах ги лошо иззад очилата и ако знаете какво съм си мислела за всички, които ме засичат, ще се изхилите весело. Явно те някак разбраха с времето какво си мисля за тях, защото почти спряха да ме засичат.

Може да не е джентълменско да се псува, но аз не съм джентълмен и джентълменските правила в случая не ме интересуват. А въведени правила за джентъллейдита няма. По този повод реших, че една джентъллейди може да псува от време на време, но основно наум. С усмивка. Пък после някой знае ли какво се крие зад ехидния й поглед и веселата усмивка. И нека ми дойде някой с онези теории за управление на гнева и агресията да го пусна да си поговори с моя клиент.

Тази седмица – надявам се – няма да прибягвам до новото правило на джентъллейдито. И Ви пожелавам същото.