Говорим, но ти слушаш ли ме?

А-то и Бе-то на комуникацията са, че за да има ефект посланието в една комуникация, то тя трябва да бъде двупосочна. Или казано с други думи, това, което казваш, трябва да бъде чуто и разбрано от насрещната страна и тя на свой ред да реагира вербално или визуално, а пък първата страна на свой ред да реагира на реакцията на втората.

Разни хора, разни начини. Във всеки случай никой не ни учи нито да водим разговор, нито да спорим, нито да доказваме позицията си аргументирано. То всъщност само се учим да говорим, но никой не те учи да слушаш какво ти казват. А всъщност най-важното е да се научиш да мислиш.

В един спор или разговор страните са като сблъскали се вселени, всяка със своя орбита от мнения и позиции. Ако търсят обща позиция, то всяка от страните излага своето мнение и изслушва мнението на другата страна. За постигане на обща позиция, всяка от страните трябва да приеме част от позициите на другата страна и да се откаже от част от своите. Ако това е невъзможно, то обща позиция няма как да има. Двете страни започват да приличат на счупени грамофони, всеки от който повтаря един и същ рефрен. А аз не бих искала да споря с грамофон.

Когато приемеш, че единствено твоето мнение е меродавно, просто махни с ръка и продължи напред. Има случаи, когато да убедиш другата страна в своето мнение е абсолютно невъзможно и безпредметно. Не изпадай в зловещата грешка вместо аргументи в разговора, от ръкава да вадиш лични нападки и обиди. Да, по-изобретателният винаги ще успее да измисли повече нападки, но дали по този начин побеждава, е друг въпрос. Ако и втората страна отговори по същия начин, то тогава и двете страни падат на нивото на хлапетата в детската градина, за които по-важното е кой ще каже последната реплика, но не и каква е тази реплика.

Все пак, ако в резултат на комуникацията се постигне едно непрекъснато перпетум мобиле от насрещни реакции, това означава, че комуникацията е успешна и за двете страни.

Това обаче е толкова трудно постижимо, колкото и направата на перпетум мобиле. Защото людете имаме отвратителната способност да говорим без да чуваме човека насреща, да го чуваме, но да не го слушаме, да го слушаме, но да не го разбираме... опиянени от звука на собствения си глас или егоцентрично затворени в собственото си мнение.

Слушайте. Може пък да научите нещо.