Болката по липсата или как нищото боли

Вчера ми извадиха едно "жъбче", което много ме тормозеше напоследък. След като хвърлихме всички опити за неговото спасяване, а пък то от своя страна се съпротивляваше упорито да бъде спасено, накрая хванах пушката и го застрелях. :-Р

Майтапя се. Зъболекарят е жив. Аз също. Но не за това ми е думата.

Като ми питаха снощи как съм, отговарях, че ме боли зъбчето. Което беше вярно и не съвсем. Защото зъбче вече нямаше. Т.е. няма как да ме боли нещо, което го няма.

И ето го парадокса.

Някой си отива. Завинаги. Този, който остава, страда. А този, който си е тръгнал, не.

Значи празното пространство, т.е. нищото боли. Това ще да е някакъв много странен физически закон, който не подлежи на доказване, защото не можеш да докажеш, че в празното пространство има материя. А само материята може да изпитва болка. А пък нали не можело да има дисбаланс, т.е. всичко трябвало да е в хармония. Ако нищото го боли, то тогава нещото трябва да е много щастливо. Обаче като нищото и нещото са едновременно част от мен, защо не се чувствам добре? Защото няма как едновременно да ме боли и да не ме боли. Нищото го няма, а аз съм тук. Опитвам се да си внуша, че него го боли, а мен не. Обаче пулсирането от едната страна на главата упорито ми напомня, че аз, т.е. нещото страда, а нищото - вече е мъртво и вероятно изхвърлено нейде. И ако приемем за вярна теорията, че нищото може да боли и приложим простата дедуктивна логика - след като мен ме боли, значи вероятно нищото е останало някъде в мен. Не го искам това нищо. Мразя черни дупки без материя. Още повече, че не са напълно обяснени.

Оплетох се. Отивам да застрелям нищото.

Здрасти нещо.