На лъжата краката са къси

От малки ни учат, че винаги е по-добре да казваме истината, отколкото да се оплитаме в безкрайни лъжи. Учат малките деца, че на лъжата краката са къси; че лъжата е като шило, което в торба не седи; и че в крайна сметка истината винаги излиза на бял свят.

Всичко това като елемент на възпитанието е чудесно, но винаги съм се чудела как малките започват да се учат да лъжат. И колкото по-големи ставаме, толкова повече краката на лъжите се удължават. Понякога – в зависимост от изобретателността и комбинативността – успяваме да задържим шилото в торбата завинаги.

И въпреки това хората продължават да вярват в утопията на истината. В чистата и неподправена истина.

Като казвам „истина” всъщност винаги се сещам за Уайлд, който казва, че „истината рядко е чиста и никога проста”. Хм, какво ли е имал предвид? Вероятно, че просто не харесваме истината. Защото има ужасно болезнени истини, които отказваме да приемем, защото предпочитаме илюзиите, фалша и маските.

Сетих се и за друга поговорка: "Голата истина изглежда винаги по-добре от най-добре облечената лъжа.”

Лъжите имат отвратителния навик да се натрупват една върху друга. Правят купчинки, като малки пирамидки или по-скоро като кулата в Пиза. И прекаленото им натрупване по законите на гравитацията неизменно води до срутването на кулата. В пепел и прах. И въпреки че често една лъжа изглежда далеч по-атрактивна с оглед запазването на мира и избягването на допълнителни разправии, когато кулата някой ден все пак се срути – тогава лъжата изведнъж става много гола и противна. И голата истина внезапно започва да изглежда далеч по-облечена от напудрената лъжа.

Отивам да търся чистата и проста истина.