Родителите ми мислят доброто. Приятелите ми мислят доброто. Толкова много добро са ми измислили, че често се опитват да ми налагат своето виждане за моето добро.
Омръзна ми някой да ми казва какво е добро за мен. Сякаш съм дете на 3 и ме карат да си изям морковите в супата. Защото са полезни за ... забравих за какво вече.
Моето добро... си е моето. Защо трябва някой да ти напомня непрекъснато какво е то. Нима те прозират плана в главата ми? Не, разбира се. То аз не го виждам винаги, какво остава за другите?
Не обичам да слушам. Но обичам да виждам. Обичам за скачам. Обичам да опитвам сама. Може и по нов начин. Но го правя аз. Защо някой си мисли, че вече е скачал и вървял там, където аз съм тръгнала. Когато всъщност всеки си мисли, че знае къде отива, но никой не знае къде ще стигне.
Когато решавам, решавам бързо или бавно. Но абсолютно не обичам да чакам някой да реши нещо за мен... Толкова досада има в очакването. Какви трепети ги гонят поетите така и не разбрах досега. Всъщност когато решаваш - какво трябва да слушаш - сърцето или ума?
И защо са ни направили такива противоречиви? Сърцето тегли вляво, умът - вдясно... Това е абсолютно несправедливо. Ей така хората си стоят на място и не знаят какво да правят. Защото всеки иска да избере най-доброто между ляво и дясно. А между тях средното положение е да стоиш на място.
Жалко. А трябва да има начин.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар