Когато ми бягат по тъча

Винаги се стремя да се разбирам с хората, независимо дали в крайна сметка успявам.

Ако въпросният човек е приятел, с когото съм делила много добри и лоши моменти, влагам цялата си енергия за постигане на разбирателство. Не знам защо обаче понякога хората се затварят в себе си и не се обръщат към приятелите, които биха им помогнали.

Ти настояваш да влезеш в крепостта, той не те пуска. Хем е там до теб, хем го няма. Класическа ситуация на леко забягване по тъч линията. А ти - ако искаш гони.

Рядко ми се случва подобно нещо. Сега обаче двама души ми бягат едновременно.

Първият - изпаднал в неизвестно от какво породена депресия. От типа, които през годините съм изслушвала много пъти и съм разрешавала успешно. Просто стои затворен в черупката и отказва да говори. Не само с мен. По принцип. Стоя на вратата и чукам, опитвам се да вляза. Но не ме пускат. Усещам го как се отдалечава, много при това. Искам да вляза при него, защото - знам - един ден сам ще се справи с мъката си. Но не знам дали тогава няма да е прекалено късно да вляза и да се почувствам отново като у дома.

Вторият - пак затворен и далеч. Знам, че му е трудно. Протягам му непрекъснато ръка, за да излезе от дупката. Обаче не ме искат. Защото... аз съм го вкарала там. Лоша съм, то е ясно. Но колко време отнема да ми простят? Аз отдавна съм простила - и на себе си включително. Признала съм грешката си. Просто искам да градя приятелство. Но стоя като пред крепостна стена и се опитвам да я пробия едва ли не с глава...

А те продължават да си бягат по тъча. Хем участват в играта, хем са на границата да излязат от терена.

А аз стоя като глупав халф в средата на терена и се чудя кой ми скри топката...