Човек се ражда сам. Пак сам умира. Междувременно живее. В живота често пътува напред и назад, придружаван - понякога - от други самотно родени души, които самотно ще умрат някой ден.
Хората се събират и разделят. Нямам предвид в любовта. Там има прекалено много други неща и малко химия. Просто на плоскостта на живота, вървиш, като електрони се събираме с разни хора, а после - плоскостта се накланя в някаква посока - и част от електроните се отблъскват един от друг и правят нови групи.
Понякога при накланянето на плоскостта и последващото неизменно движение на смяна на статуквото боли. Чувстваш се предаден. Измамен. Наранен. И боли. Понякога, когато дойде момента на отдалечаването, се чувстваш като с ампутиран крайник. Защото толкова много си се опирал на даден електрон, че в първия момент ти е трудно да продължиш сам. Защото си забравил, че можеш и сам, без да се опираш.
А без да имаш на кого да се опреш - е трудно. Тъжно. Дори нещастно. Толкова много неща правим не заради себе си. А за да усмихнеш на някого деня. За да му подадеш ръка. Да направиш усмивка. Да прегърнеш. Ако всичко правим само и единствено заради себе си, няма да направим толкова много неща.
Човекът, казват, е социално животно. Социумът - да, хубаво нещо. Имаме нужда да не сме сами. Но защо животно? Защото животното е първично и следва своите инстинкти. И в името на интереса или поради липсата на желание за пренебрегване на аз-а, в добрия случай просто тръгваш в друга посока по плоскостта и оставяш зад гърба си приятеля. А в лошия случай го убиваш на място, поне да не ти тежи на съвестта факта, че си го оставил, когато ще има нужда от теб. Мостовете горят. А не бива. Но плоскостта се движи непрекъснато. А ние се движим - напред и назад - като сенки.
За приятелите ...
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар