Помня те и знам, че ме обичаш

Спомням си...

Бях малко момиченце. На три или четири. Ти ме научи да чета и да откривам света в книгите. Ти държеше ръката ми, когато започнах да рисувам. Ти ми показа как се играе с топка. Ти ме научи да карам колело.

Сутрин се криех при теб. Зад големия ти гръб. Понякога се правех на твой лекар, а ти търпеливо пъшкаше и охкаше. Смеехме се. Много.

Нямах търпение да дойде следобеда. Дебнех на вратата кога ще те видя да се връщаш от работа. Затичвах се боса по улицата, за да ти се хвърля на врата. Толкова много те обичах.

Говорехме. Ти ми каза толкова мъдрости, които продължавам да повтарям и днес. Че желанията и мечтите са най-силния двигател на човека. Да вярвам в доброто. Да се усмихвам. Да не потапям гемията. Да гледам зад ъгъла. Защото там винаги ме чака нещо по-добро.

После ти си отиде. Излезе през прозореца. Нямаше кого да чакам вече следобед. Беше ми тъжно. Плаках много. Но сълзите не можеха да те върнат.

Годините минаваха. Растях. Но помнех. Знам, че си там някъде. И още ме обичаш.

Липсваш ми, понякога много силно, особено днес. Когато е почти годишнина. След повече от 20 години. Помня те.