Звукът на тишината и формата на времето

Тишината има звук, колкото и изненадващо да звучи това. Звукът може да е разнообразен и с течение на времето се променя, преминава от един в друг. Тишината може да е жужаща. Обикновено започва така. След това преминава в леко прискърцване. То преминава в тропот. Не силен обаче. Леко туп-туп-трак-трак.

Продължавам да стискам очи.

Тогава си мисля за времето. Времето е толкова разтегливо понятие. Винаги съм му се удивявала. Времето – мой приятел и мой враг. Времето, когато съм в прегръдката на любимия, минава като миг, независимо че оставаме топло сключени цяла нощ. Времето, когато съм далеч от всичко любимо, далеч от комфорта, далеч от свободата, далеч от усмивката… Тогава времето минава мъчително бавно, капе едвам-едвам, капка по капка като система в болнична стая.

После идва слънцето. Усмихва ми се. Гали ме леко през прозореца. След това по-настойчиво се опитва да влезе зад клепките ми. Отварям очи. И аз му се усмихвам. Откривам, че светът не е толкова лош. Особено когато е слънчево. Особено когато ме потупват по гърба, че съм силно момиче. Особено когато с учудване лекарят казва, че се възстановявам изключително бързо. Учудващо за него. Не му казвам каква е тайната на бързото оздравяване.

Но аз я знам. Тайната е в оптимизма. В убедеността, че всичко ще бъде наред. Че имам прекалено „малко обиколки около слънцето”, за да се предавам толкова бързо. Пак ме е обзела убедеността, че съм безсмъртна.

Просто направих малка почивка по пътя на лудото препускане. Времето – мой приятел, защото колкото повече време минава, толкова по-близо съм до заветното „върви си у дома”.

Скоро ще бъда тук за по-дълго. Благодаря за усмивките и подкрепата.