От вчера имам нова колежка. Сутринта шефа ненадейно ми заяви, че една девойка ще се пробва да работи при нас и аз – като псевдо-шеф на водопада, пардон офиса, ще трябва да я въведа в работата. Хубаво, казах си. За последните три години обучих куцо и сакато, още една жертва, голяма работа. Да – ама не.
Работим от 9. Новата колежка се появи в 12. Лошо няма. Объркала се е по пътя навярно. Не държа на точността чак толкова много. Но три часа и на мен се виждат прекалено.
Влезе в офиса, с капела, руски зелен шинел и полуматирани слънчеви очила. Погледна ме високомерно през бялата им част и каза, че идва да работи.
Помислих си, че чакам девойка. Пък то се оказа лелка. Вярно, той шефа е на 65, тъй че дамата на 45 определено му е девойка. (Как ли ме нарича мен, ми хрумна в този момент?)
Започнах аз да обяснявам. А тя грабна един тефтер и се стремеше да си записва всичко. След 10 минути ме прекъсна и ме попита за дума, казана преди осем минути?! Боже, тя да не очаква да й правя диктовки по цял ден? Че аз няма да мога да си погледна работата така. Никой не е влязъл в час от първия ден, където й да е отишъл да работи. Но това да започнеш да обикаляш из офиса и да се вреш в хората, разпитвайки ги глупости, определено надминава всякакво търпение у мен.
Ще си призная и какво ме вбеси. Беше си взела един стол и седна точно до мен. Плътно!!! Още малко щеше да седне у мен. И ми диша във врата цял следобед. Мразя да ми седят зад гърба. Чувствам заплаха в личното си пространство! С две очи вперени във врата ми!
Ей! Не мога да погледна в кю-то от това любопитно същество. И ме пита – а това (кю-то) за какво е?
Дадох й да снима двайсетина страници на копирката. Е – направи го – но трябваше да й обяснявам около половин час как се снима, а след това всички страници да се снимат минимум по шест пъти. Изхаби ми един пакет хартия. Едно другарче ме успокои снощи, че първия ден на всички им е нервно на ново работно място и не знаят какво точно правят. Не ме успокои обаче, че този период продължавал от седмица до няколко месеца.
Днес ще се учим да работим с компютър. ?!?! Знам аз, че има хора, които такова животно не са виждали, но много мразя да обяснявам А и Б на ПЦ-то. Освен това пропускам при обясненията съществени части, защото за мен те са даденост. Не знам как ще се оправям.
Но пък и лелките имат право да работят и трябва да ядат. Нали съм добра, ще стискам зъби и ще правя опити за обучение. Но ще й кажа да не си разнася дамската чанта цял ден с нея напред-назад. Никой няма да й я вземе по дяволите.
Леле, взех да дяволосвам, май съм ядосана и то преди да отида на работа дори!
И слушам това за начало на деня:
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар