Човекът е най-странното животно, което можете да срещнете по тези земи. Правени са всевъзможни опити да бъде изучен, проучен, обяснен... но успехът на всеки опит е толкова условен, колкото условни си остават и хората. Все пак човекът е човек, когато... не се губи по пътя.

събота, 9 февруари 2008 г.

Почивка от промени: Симфония за цигулка

Във въздуха често се носят звуци, които са неуловими за обикновения слух. Като онзи звук на студа, когато преминава на ситни мравчици по гръбначния стълб. Като онзи небрежен полъх на преминаващата мисъл, че случващото се не трябва да ти се случва сега и на теб. Като думите, които не са ти казани, но си искал да чуеш и като думите, които е трябвало да изречеш. Като звука на очакването на несъстоялата се среща. Като звука на събитията в някаква паралелна вселена.

Звукът на тишината е най-силният звук, който можеш да чуеш. Ако имаш сетивата да чуеш, можеш да уловиш и мелодията в мажорен или минорен лад, която извира от човека до теб. Ако той има сетива, ще чуе твоята песен. Често обаче оставаме глухи и слепи за тези мелодии. А още по-малцина са изкусните майстори, които могат да изваят с пръсти и думи мелодията в нечия друга душа.

Случвало се е да засвиря с пръсти по нечии струни. И винаги внимавам особено. Защото струните на душите ни са тънки, тънки като малки тревички и също толкова крехки. Всяко грубо и твърде бързо движение носи риска да скъсаш някоя нишка, а може точно тази нишка да се окаже връзката, която те е допуснала до концерта.

Друг път се е случвало някой да засвири по мен. С бавни, премерени движения да придърпа точната струна и да започна да изливам мелодични трели пълни със смях и радост или жални истории, наситени с болка и сухи сълзи.

А трети път, струните ни се настройват сами и в абсолютна хармония започват да преплитат моята мелодия с твоята. Това е най-прекрасният концерт, който можете да изживеете. Затворен концерт за двама. Акорд след акорд.

Най-зловещият, но пък за сметка на това и най-силен финал на подобен концерт, е звукът на скъсаните струни. Няма нищо по-смразяващо от опъването на струните до мига преди бавното и мъчително разплитане на отделните нишки на струната. Това е мигът на концентриране на болката, в която искаш да възпроизведеш звук, но оставаш загледан в тишината и полюляващите се вече безпризорно крайчета на скъсаната струна. В мигове като този се чудя къде продават струни за души.



Душата на всеки е като цигулка. Пазете струните.

1 коментар:

Анонимен каза...

защо не:)