Моля те...

Well I'm down on my knees again
and I pray to the only one
who has the strength to bear the pain
to forgive all the things that I've done

Забравила съм да се моля.

Семейството ми е религиозно по един особен начин. Като странна смесица от атеисти и проповедници. Няма двегодишна, едва проговорила, вече знаех Отче наш. Баба ми и майка ми твърдяха, че молитвите помагат. Баща ми – в пълна противоположност – изсумтяваше всеки път с презрение, но пък и не възразяваше. За 28 години обаче съм го виждала да влиза в църква по-малко пъти отколкото са пръстите на едната ми ръка. Аз пък с времето последвах неговия пример. Прецених, че е достатъчно да запазиш вярата и не е нужно да даваш особен външен израз на това.

Има Бог. Няма Бог. Бог е някъде горе. Бог е в теб. С годините минах през какви ли не религиозни идеи. Като че ли дълбочината на будизма ме привлече най-много. И нирваната, която можеш да постигнеш. После установих, че нирваната е толкова илюзорна, колкото и представата за рая. Смяла съм се с пълен самосарказъм, че адът е тук на земята, а понякога вътре в мен и във теб.

В мигове на отчаяние, в мигове на покъртителна болка… тогава човек е най-склонен да се обърне към молитвата. Казвала съм, че най-важното е да вярваш в себе си. Но всъщност човек не се моли на себе си. Опитвам се да се помоля. Безадресно. Не, не ми казвайте, че молитвата трябва да е адресирана, за да има някакъв ефект. Човек се моли, защото има нужда да изплаче някъде болката си. В миговете, в които застиваш, с поглед, вперен в полутъмната стена, в илюзорния покой на тъмнината и в окото на бурята в теб. В такива мигове се молиш безадресно. Шептиш наум. И ти е все едно дали ще те чуе Вишну или Амон-Ра.

…when this world is trying it's hardest
to leave me unimpressed

В случая обаче няма никакъв шанс. Толкова ме импресва понякога, че чак ме пресва. И ми идва да изкрещя Why! Потъвам в някаква wicked game. А онзи горе се смее, защото си играе с мен на hazard.

Има неща, които ако не се научиш да казваш навреме, после се учат ужасно болезнено. А още по-лошо е да си се научил да ги казваш, а после да ги забравиш.

Иска ми се да не бях забравяла да се моля.

Иска ми се да се бях научила да казвам моля. Не, не онова „моля”, когато ти благодарят.
Искам, в миговете, в които потъвам, да ме хванеш за ръка, а аз да мога да изплача моля те…

…just one caress.

Сега трябва песен. А те са четири... в главата ми е какафония. А аз дори не мога да пея.