Вечният беглец

Пак за бягството, но в друг аспект.

У всеки човек има заложен ловен инстинкт да преследва и гони. И в същото време, пак благодарение на същия този инстинкт, колкото повече ни гонят, толкова повече бягаме.

Човек е едновременно ловец и преследван. Не в една и съща плоскост. Но всеки преследва и е преследван.

Притиснат от обстоятелствата на преследването, всеки може да открие у себе си неподозирани сили и възможности да избяга. Да намери изход. А дали притиснат от невъзможността да достигне преследването, всеки може да открие у себе си неподозирани сили и възможности да гони все повече и повече. Не мисля.

Когато ме притискат до стената, съм далеч по-комбинативна, далеч по-силна, далеч по-лоша да се защитя. Когато ми бягат, преследвам понякога за спорта, понякога от хъс, понякога да не губя форма, понякога по инерция… и накрая просто махам с ръка. Има толкова неща за преследване в крайна сметка. А животът е толкова шарен, че често това, което си преследвал, след време се обръща и започва да те преследва теб.

Излиза, че сме в състояние на вечен бяг, надпревара с времето и обстоятелствата.

Всеки е ловец и плячка. Свой палач и сам жертва на себе си. По-точно на надбягването със себе си, в което се опитваме сами да се уловим. В което бягаме от себе си, от страховете си, от миналото си, вторачени в бъдещето и изплашени да направим следващата крачка. Бягаме от себе си, отивайки към себе си.

Иска ми се да мога да спра и да поема въздух.

И да кажа:

Just leave me alone, I’m living on my own.