Плажно-летни свалки

Седя си на плажа и си пия фрапето. Пуша и се забавлявам как морския бриз отнася в незнайна посока дима от цигарата. Другото, което би ме забавлявало в момента, е да чета, обаче не го правя, защото следя хаотичното движение на едно пумпалче по пясъка.

През няколко чадъра слушам началото на разговор между Той - хлапе на не повече от двайсетина и Тя - да речем на 17-18, въпреки че с тази акселерация на подрастващите е трудно да бъдеш сигурен.

Започват.
Той, след като сигурно от час се мъчи да й улови погледа:
- Знаеш ли, че май те познавам от някъде.
Тя, поглежда го между очилата и шапката учудено и пренебрежително:
- Надали.
Той, не се отказва:
- Не, сигурен съм. Преди две години те видях в клуб **, поканих те да танцуваме и ти ми отказа.
Тя, замислено:
- Аз там не ходя.

Млък. Ако бях мъж, на такава реплика щях да кажа, че сигурно съм се объркал, но ако се бе случило да я видя, сигурно щях да съм я поканил и се надявам да не ми отказва. Само че бях страничен наблюдател, т.е. по-скоро слушател и нямах право на реплики.

Продължиха да дрънкат глупости на почивки. Накрая вместо той да й вземе телефона, тя взе неговия, за да му се обади някой път, ако реши. Пак шах с пешката. Навремето, пък и до ден днешен, дори да имам телефона на мъж, не бих му се обадила първа. Не знам защо. Вероятно ме гони някакво криворазбрано чувство на чест. Девойката си тръгна гордо с телефонния номер в джоба, изправила кръшната си снага на 10-сантиметровите токове, с които просто не знам как вървеше по пясъка. И с късата пола, обсипана цялата с някакви лъскави и шарени неща. Пайети. Не мислех, че може да има толкова много върху една дреха от пет квадратни сантиметра, но явно съм гледала дрехи от грешната страна на магазина. Или в грешния магазин.

Със сигурност свалките не са това, което бяха. Или точно това е свалка. А флирта е мъртъв. На кой му пука. Целта явно не е да намериш някой с който да си говориш за вселената, живота и всичко останало. Целта е да трупаш бройки във въображаемия списък на завоеванията. Всичко трябва да става бързо. Ако не върже тук, ще почукаш на следващата врата.

***
Оня ден убивах известно време в един сайт за запознанства. За два часа успях да събера 12 покани за среща. Изкуших се да определя срещата за едно и също време и място. После да отида някъде отстрани и да снимам чакащите. После реших, че би било много жестоко от моя страна. Май не съм чак такава кучка.

Но поне се сетих какъв е част от проблема. Понеже живеем в бързо време - на бързите храни, където е по-важно да консумираш, отколкото да се храниш, на бързите коли, където е по-важно за колко време ще стигнеш, а не дали ще стигнеш, на високата скорост на комуникациите, където всичко е на клик разстояние... Значи и запознанствата и срещите трябва да са бързи.

В бързината обаче се пропуска очарованието на мига. Сладостта на очакването. И още купчина други неща.

***
Алтернатива? Попаднах на това:

Предлагам всички да зарежем интернет и да пренесем начина на общуване в него в реалния свят. Това става много лесно. Взимате лист и молив (може и химикалка), написвате на листа: "Здравей, искаш ли да се запознаем ?" и тръгвате със затворени очи по улицата и на първия субект, който хванете с ръка, му подавате листа и молива и чакате да ви напише нещо. Но не отваряте очи. Това е много важно! Ако избяга с листа и молива, вадите друг комплект от чантата... Ако отговори, започвате да си пишете бележки. Ако ви върне празен лист, пак продължавате с насочена напред или встрани ръка и пак същото.

Не знам как ще се процедира, ако вали дъжд обаче…

А днес май го дават дъждовно :-Р