Катастрофично превъзпитаване на пешеходеца

Летях по улицата. Скоростта винаги ме е опиянявала. Защото ти дава едно особено усещане за свобода как се надпреварваш с вятъра. Витрините на магазините и хората по тротоарите преминават на периферното ти зрение толкова бързо, че се получава весел и шарен калейдоскоп от картинки, които после така се разбъркват в съзнанието, че не знаеш кое къде е стояло. Освен това ми доставя неизмеримо удоволствие да видя учудената физиономия на някой наперен шофьор, неочакващ неговите 80-100 коня да бъдат така лесно подминати.

Продължавах да летя по улицата, с поглед вперен право напред. Всъщност гонех светофара. Таймерът показваше, че ми остават 5 секунди да измина 30-те метра и да успея да мина. Не знам защо се състезавам и със светофарите, вероятно поради същата любов към скоростта. Чакането на светофар ми убива скоростта, после трябва да вдигам нова... предпочитам да поддържам равно, но бясно темпо.

Пет, четири, три... оставаха ми 10 метра. Замислих се дали ще успея, но натиснах педала по-силно. В този момент пред мен изскочи някаква сянка. За част от секундата осъзнах, че това е човек, който стоеше точно на пътя ми и се взираше в мен от тъпо по-тъпо. Беше се появил сякаш от засада между колите. Дръннах му бързо, за да го предупредя, въпреки че бях убедена, че ме вижда чудесно. Нямах място за маневра. От едната ми страна имаше плътен поток автомобили, движещи се с моята скорост, всички бързащи към отиващото си зелено на светофара, а от другата безкрайна редица паркирани автомобили. Секундата летеше безкрайно бързо и единственият вариант бе да набия спирачките. Усетих как поднасям и всеки момент ще излетя през глава напред. Отпуснах ги.

Той продължаваше да стои на място и да ме гледа с широко отворени очи. Секундата мина. Стигнах до него и при липсата на алтернатива за движение в друга посока и продължаващите да свистят спирачки, просто гумата се блъсна в крака му. Загуби равновесие и се олюля на една страна. Аз запазих баланс и най-накрая успях да спра. Сърцето ми блъскаше бясно, адреналинът си казваше тежката дума. Устата ми бе пресъхнала - къде от поддържаното до момента темпо, къде от стреса на ситуацията. Той, паднал, продължаваше да ме гледа с онзи глупав широко отворен поглед. Аз продължавах да го гледам ядосано и възмутено. Бях изпуснала светофара.

Развиках му се. Нищо не ми отговори. Изправи се и с леко куцукаща походка се отправи към пешеходната пътека. Там, където им е мястото на пресичащите пешеходци. А аз се строих в колоната от автомобили на светофара. Където пък е моето място.

На улицата всеки си има място. И не е лошо да си го спазва. Опитът за превземане на чуждото място обикновено не завършва добре. Дори един пешеходец да успее стотици пъти да вземе от пространството на шосето, все един ден върху него ще скочи някоя ускорила велосипедистка. И по-добре така, отколкото далеч повечето желязо на автомобила. Дали това ще му е за урок?