Продавач на надежда

Седеше на малкото си дървено столче, покрито с нещо, което някога е било възглавничка. Вече беше стар, ужасно стар. Личеше и по гласа му. По набръчканата и потъмняла като пергамент кожа. На години той също беше остарял, сякаш напластил по себе си всички сблъсъци с людете и времето.

Седеше си под колоните и пред себе си беше опънал малка масичка с наредени речни камъчета. Имаше ги всякакви - от обикновени сивкави до нежно-розови и фини. Някои от камъчетата къде от водата, къде с негова помощ бяха достигнали причудливи форми на звездици, сърчица, животники...

Той току ги погалваше и им говореше нежно. Сякаш му бяха деца.

А хората си се движеха в ежедневния забързан ритъм и рядко някой се спираше при възрастния мъж и неговите камъчета. Ако любопитството у някой надделееше обаче и се спреше при камъчетата, то той получаваше една удивителна история.

- Чичо, за какво са тези камъчета?
- За украса, за любимата, за здраве, за късмет... - отговаряше той. И после продължаваше. - Това зеленото е от Охридското езеро, то е да те пази от лоши очи. Това сивичкото е от Дунава. За здраве и дълголетие е. А розовото ли? То е за любов. Розовите камъчета са принцесите. Най-много ги търсят. Но не всяко камъче става. Трябва да го хванеш и да го подържиш. Да го постоплиш, да го помилваш, да му подумаш, да станете приятели. Само тогава ти носи това, което е вложено вътре в него...
[А можеше да подхване и дълга и живописна история как камъчето бе стигнало до неговата масичка и какви перипетии бе минало.]
- И колко струва това зеленото?
- Нищо, чадо, не струва. Подарявам ти го. Да бъдеш много щастлив. Пък ти остави каквото решиш.

Хората си тръгваха с камъчета за здраве, за късмет, за сила, за любов... Всеки оставяше по нещо. Не много. Стотинки. Но той бе винаги щастлив и усмихнат. Сините му очи, макар и помътнели и пожълтели от годините, продължаваха да искрят докато разказваше историите на камъчетата. Тази искра в погледа му палеше околните. И всеки си тръгваше от него не просто с камъче, а с усмивка, задоволство, надежда и вяра, че едно камъче може да промени света.

***

Този човек и неговите камъчета наистина съществуват. Битуват си в центъра на София.

А броят на усмивките, които предизвиква, показва, че хората наистина плащат не само за материалната стойност на стоката или услугата, които купуват. В самия акт на купуването има дълбока емоционална стойност. Понякога повече, понякога по-малко. Но в случая той продава повече емоция, отколкото каквото и да било друго.

Замислете се вие каква емоционална стойност предлагате на своя клиент. Създайте я. Всеки може да прави пари. Но направете усмивки, създайте надежда, изградете увереност, вдъхнете сигурност. Ето това е трудното.