Когато си мислиш, че не те виждам

Обичам да зяпам хората. Всъщност и хората обичат да зяпат другите. Само че всички го правят някак тайно от останалите. И в това е чара на зяпането.

Когато си мислиш, че не те виждам, всъщност аз гледам как:
- вървиш;
- се усмихваш;
- говориш на човека до теб;
- спираш с досада на светофара;
- се чудиш какво да кажеш...

Виждам и как ме зяпаш, крадешком, по същия начин, по който го правя и аз. Първо отдалеч. Когато няма как да видя точно накъде е насочен погледа ти. После, когато ме приближиш, отклоняваш погледа си. Понякога - ако гледам целенасочено в друга посока - решаваш, че може да продължиш да ме зяпаш. И ако те погледна изведнъж, те хващам на местопрестъплението. Зяпаш ме, знам.

Жените ми гледат дрехите, обувките, косата. Не знам защо. Вероятно сравняват. Мъжете зяпат най-общо фигурата. След това могат да продължат да зяпат и нещо друго. Децата зяпат във физиономиите и търсят очите.

А пък аз зяпам всичко. Защото ми е интересно, защото съм любопитна, защото ме забавлява да Ви хващам как ме зяпате.

Като игра на криеница насред на пръв поглед обикновения ден.