Четки за зъби

Беше обидена. Не много. Тя рядко се обиждаше дълбоко, защото беше свикнала с глупостта на мъжете. Въпреки че продължаваше да вярва, че те не са толкова глупави, колкото не са израсли достатъчно, за да преценяват трезво и да действат разумно. Или поне така, както се очаква от тях.

Този път обидата беше, че в момент, в който очакваше подкрепа - не някаква кой знае каква, а просто една прегръдка и мила реплика - получи небрежно подигравателна шега. Беше й станало криво от това. Реагира не остро. А по типично нейн начин. Просто млъкна. Не е страшно когато една жена се ядоса и се развика. Лошото е, когато тя млъкне. От онова мълчание, което е като затворена врата. Врата, която няма да отвориш повече. Защото от затворената страна си написал поредния урок.

Влезе в банята да си измие очите. Пускайки водата сутрин сякаш отмиваш всички натрупани от предната вечер лоши мисли. След това посегна към четката за зъби. Замислено установи, че в чашката има прекалено много четки. От които - освен нейната - си спомняше само още две на кого са. Замисли се, че сумарно знаеше чии са четките, но поотделно не можеше да ги назове коя чия е.

Защо всеки, който преспиваше в къщата й повече от два пъти, решаваше да си остави там и четка за зъби? Като някакъв белег, маркиращ присъствие. Философията на четката за зъби е голяма работа. Щом имаш четка за зъби някъде, явно вероятността да се върнеш там отново изглежда по-голяма. Или пък по-сигурна.

Няма такова нещо. Човек се връща през вратата. През онази същата, затворената, с изписаните уроци от нейната страна. А тя рядко я отваря след като я е затворила. Понякога затварянето става бавно. Друг път рязко. Но затворена веднъж вратата, означава, че връзката някъде се е скъсала. А тя продължаваше да вярва, че счупеното не се лепи. Или поне не изглежда по същия цялостен начин. Малцина бяха успели да се промъкнат обратно. И винаги бе временно, сякаш крадяха от времето. И не само. През затворените врати се промъкват само крадците. А те крадат от времето, от мислите, от емоциите й. Стана й смешно, че крадците никога не взимат четките за зъби.

Хвана всички излишни четки и ги пусна в кофата. Малък калейдоскоп мина през очите й. Усмихна се криво. Не на калейдоскопа. Просто я болеше главата. А след това се облече и излезе на разходка.

Купи си сламена шапка. За да се скрие от любопитните очи. Или да прибере разхвърчалите се кичури. Или летящите мисли. А всъщност през периферията на шапката продължаваше да наблюдава околния свят с искряща закачка в погледа.