Всички хора твърдят, че сънуват. Познавам такива, които разказват изумително интересни сънища. Наситени с цветове, с движение, с хора... с емоции, толкова силни, че се събуждат, изпълнени с чувствата от съня, т.е. наситеността на съня се пренася в реалността.
Хубаво, обаче мен са ме лишили от това удоволствие. Не знам кой ги раздава сънищата, но не е честно да ме подминава така редовно. Сънувала съм толкова рядко, че си помня и петте съня.
Опитвам се да открия логично обяснение. Сънищата - се твърди - се случват в бързата фаза на съня, т.е. когато човек не спи дълбоко. Аз определено спя много дълбоко. Интересното обаче е, че явно от дълбокия сън се събуждам направо. И хоп - няма сънища.
А искам да сънувам... онази разходка в парка... спускането с влакче в тунела... покоряването на върха... опънатите платна на кораба... полета на орела... къщичката насред полето с високите планини отзад... детски смях... усмивката на заспиване...
И понеже не мога да ги сънувам, ми остава да ги търся и правя през деня.
И да се успокоявам, че от сън спомени няма. Но от живите случки спомените са почти като сън.
А като не мога да сънувам, винаги имам алтернативата да си мечтая. Нали?
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар