Игра на сърца

Някой тук ми бе написал, че сърцето е жилав мускул. Вярно е, съгласих се, най-малкото поради функциите му, които трябва да ни служат цял живот. Само че аз нямах предвид физическата издръжливост на мускула, а на това, което евентуално се крие в кухината му.

Вчера гледам поредния въпрос „защо разбиваме сърца?”, заедно с прилежен отговор. Всъщност понятие „разбивам сърца” няма. Днес аз обичам него, той обича мен; утре аз обичам него, той обича друга; след още един ден аз обичам друг, а той обича мен…

Играем си на влюбване и разлюбване. Ако някой страда по несподелената или отишла си любов, обикновено му минава, след някакво време. От любов всъщност никой не е умрял. Играта на сърца всъщност не е нищо повече от игра със самия себе си. Търсене и откриване не на другия, а на себе си. Ако нараняваш другия, нараняваш и себе си. И обратното. Така с времето се изгражда една прилична устойчивост. И продължаваме да си играем със сърца. Докато не усвоиш на прилично ниво правилата на играта, оставаш вечната жертва. А някой стават майстори в играта. Тук искам да отбележа, че човек трябва да се стреми към майсторство и съвършенство. Но не на всяка цена. Не трябва да се забравя, че играта на сърца включва и твоето собствено сърце. Номера е да успееш играейки си с чуждите, да запазиш своето сравнително цяло.

Винаги съм вярвала в теорията, че човек се влюбва истински точно три пъти в живота си. Вероятно обаче има грешка в превода на твърдението. Човек се влюбва повече пъти. Виж, може би обича само три пъти. За статистиката… обичала съм веднъж … и половина, да речем. Тъй че най-доброто в играта тепърва предстои.

Още съм малка да кажа кой е „The One”. Някой да иска да си играе?