Има една група хора, които – просто като характер – изживяват лични „драми”. Това не е чак толкова странно, на всеки му се случват неприятни неща, големи сме и знаем, че живота не е само песен. Лошото е, че подобен тип хора натрапват личните си драми на околните по доста тегав начин като единствената им цел е да привлекат колкото се може повече внимание върху себе си по този начин, защото няма с какво друго.
Малко стандартни съвети за привличане на съчувствие от околните:
- колко лошо се държат другите към теб, а ти колко си добър, милозлив и наивен;
- как не те харесват като визия, а ти всъщност си толкова красив;
- колко ти е малка заплатата, обаче „в тая държава оправия няма”;
Ако околните не се трогнат от горните, може да преминеш на по-хард варианти:
- Обожаваш гаджето си, но той/тя те бие/изневерява непрекъснато;
- баща ти е избягал с дъщерята на сестрата на майка ти и ти изживяваш дълбока фройдовска драма;
…/…
Целта на занятието е да се чува колкото се може по-често „милото”, „горкото”, *погал* по главицата, „всичко ще се оправи” и „всяко зло за добро”. Освен това така никога не рискуваш да останеш сам, защото човека е филантроп по душа и се стреми да помага на околните.
Обаче…
Рисковете на линията на поведение са доста. Първо, не изливай всичките си „драми” на главата на един човек. Хората като цяло – въпреки филантропията си – мразят да се чувстват като кошчета за душевни отпадъци. А постоянното мрънкане е именно това. Второ, внимавай с преиграването. Околните ще престанат да вярват, че драмата е толкова дълбока и непреодолима. Освен това здравия разум нашепва, че всяка драма си има период на изживяване. Така че сменяй драмите достатъчно често. Прави опечалена физиономия. Говори много и объркано. Можеш да видиш и съветите на Тревичката. Така ще изглеждаш по-интелектуално объркано-загубен.
Шесто. Разстоянието между съчувствие и съжаление е много фино и кратко. А след съжалението по отношение на духовната нищета единствения възможен ход е ignore.
Няма коментари:
Публикуване на коментар