В болница съм...

Е, още не съм, не си мислете, че по болниците има компютри с интернет. Пуснаха ме до вкъщи да си събирам пижама и пантофи. То аз пижама нямам така или иначе, но ще измисля нещо да ги заблудя, че имам.

Самата мисъл за болница така ми се е загнездила в главата, че полудявам. Болката не знам дали е заради мисълта за болница или защото все пак се оказа, че съм по-болна отколкото си мислех аз и групата съветски учени, които ме лекуваха до момента.

Като ми казаха, че трябва да ме приберат, щях да се разплача. Първата ми асоциация с болница е с нещо силно неприятно, отрязване на личната свобода, мръсни и болни хора навсякъде... Ужас някакъв. Излязох от там, нали ме пратиха за пижама. Вътре се държах геройски и не се издадох колко много ме е страх. Страх ме е от болници. Ей сега, на тази възраст чак откривам, че изпитвам неописуем ужас от болници. От това, че си в ръцете на някой там. Сигурно са добри специалисти, но ме е страх от тях. А трябва сама да се напъхам в ръцете на вълка след малко. Като излязох от болницата, не издържах и се разплаках, ей тъй, като малко дете, направо на улицата. Не ми пукаше, че хората ме гледат. Пък и никой не ме попита какво ми е. Просто поредната луда навън. Замислих се на кого да се обадя да му се нарева на телефона. Първо си помислих да се обадя на мама. Ей, колко дълбоко е вкоренено това "на мама". При труден момент - мама. Логично. Реших да не я тормозя жената. Тя си има и други грижи освен вдетинилата се внезапно пораснала дъщеря. Помислих да се обадя на някой приятел. Отказах се. Какво ще занимавам хората с моите страхове.

Всъщност се обадих на шефа. Да му кажа, че няма да ходя на работа. И се почувствах по-добре. Поне бях казала на някой.
Та събирам сега пижамата и пантофите и изчезвам. Ще ми липсват много неща. Най-лошото е, че нямам нищо за четене. Което значи, че вероятно ще се побъркам там. Лошо. Ще си взема тетрадка и писалка. Може да ме осени някоя идиотска и подлежаща на записване брилянтна мисъл.

Ще ми липсва особено свободата на движение. Леглото вкъщи. Кафето сутрин пред компютъра. Блог.бг ще ми липсва (че напоследък се усещам нещо пристрастена). Всички ще ми липсвате, някой повече, но един ще ми липсва особено много (той си знае кой е).

Ми останете със здраве и до нови срещи. Тук. Някой слънчев или не толкова ден.