Забързани в ежедневието и вечно гонещите ни задачи, рядко обръщаме внимание на хората, с които се разминаваме по улицата. Дори да ги погледнем за миг, то е за да не се блъснем в някой от другите прелитащи по улицата. Колко често обаче се вглеждаме в лицата им, колко често поглеждаме в очите им?
Ами… не го правете. Аз признавам, че имам този навик да се вглеждам в очите на случайните хора по улицата. Особено лятото, когато съм със слънчеви очила, защото тогава няма как да ме хванат.
И хич не ми харесва това, което виждам. Очите на част (и то голяма) са бездушни, мъртви, лишени от емоция и блясък. Сякаш вървя сред свят населен от сенки и призраци без идеи, без мисли, без чувства.
Казват, че очите били прозорец на душата. Сигурно е вярно, защото има очи, които само като се вгледаш в тях, те пренасят на друго измерение. Но има и очи, които нищо не говорят … сякаш зад тях има само пелена от мъгла и пустош. Толкова ли са обездушени хората или само на мен така ми се струва? Или душата се е скрила нейде дълбоко и не се показва през прозореца? Или като върви в тълпата, душата си почива? Или няма душа?
Просто тези мъртви погледи, които аз наричам „поглед на умряла риба”, ме натъжават ужасно.
Хора, моля ви, усмихвайте се по-често, дори на непознати, дори само с поглед. Ако има нещо, което топли в мрачния зимен ден, то е една усмивка, непредизвикана от нищо.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар