Смъртта не е най-голямата загуба в живота...

Най-голямата загуба е това, което умира в нас, докато сме живи.

Н. Казинс



Леле! Колко лошо звучи – като го прочетох това, се замислих колко много неща съм загубила за сравнително краткия си живот – и нямам предвид мобилния си телефон или ключовете …

Върнах се назад в близките десет години и равносметката не беше хубава. Установих, че съм загубила известен брой приятели - къде по моя вина, къде по стечение на обстоятелствата… С времето приятелите са изчезвали и са били замествани от нови, но замисляйки се, установявам, че точно тези изгубените – детските – са ми били най-истинските… Понякога ми се иска да им се обадя, понякога дори го правя – но като си разкажем кой какво е правил последните 5-10 години, установявам, че вече няма за какво да си говорим… и осъзнавам, че сме загубили нейде по пътя връзката. По пътя се губи и известно количество любов – пак поради горните причини; като бройка не ми се ще да ги уточнявам, просто започват от първата и стигат до предпоследната (последната още си я пазя) …

По пътя на тези загуби обаче съм спечелила толкова много неща – завистта, лъжата, интригата, коварството, непредизвиканото от нищо презрение, липсата на уважение, известно количество знания, които ме правят цинично-саркастична, глупостта на хората, липсата на доверие и вяра, убих няколко амбиции и още няколко мечти …

Задавам си въпроса какво е човека – дали това е душата му, или сърцето, или това, което си мисли или това, което прави?

Сещам се за няколко случая, в които толкова ме е боляло от тези победи и загуби, че съм искала да откъсна душата си и да я хвърля някъде на пътя – да се оправя сама с болката… но никога не можах да го направя… с всяка загуба, частица от нея потъмняваше и се свиваше нейде в нищото… всеки път тази частица умираше за секунда, т.е. затваряше се все повече и повече… до момента, в който се уплаших, че ако продължи по същия начин, всичко ще изчезне!

Но знам, че съм запазила нещо истинско и искрено – дали е „детето” у себе си, дали е непукизма на полета над всички дребни злободневни случки … не знам със сигурност, но знам, че си струва да продължавам напред. Защото с всяка загуба, ако успееш да устоиш, ставаш по-силен, по-уверен, по-смел, вярваш си повече и се каляваш повече. Важното е да се върви напред, нали?

Всъщност трябва да помним какво сме загубили, но повече да се радваме на това, което сме спечелили или научили от загубите! Искам да благодаря на хората, които никога не са ме предавали – а те се броят на пръсти. И още повече искам да благодаря на всеки и всичко, които са ме сривали до дъното, защото благодарение на това съм това, което съм – един истински човек, който гледа смело напред!