Отстрани винаги изглежда лесно

Обожавам, ама наистина обожавам някой да ми надзърта в паничката. Всички знаят, че в чуждата паница винаги, ама винаги храната изглежда по-вкусна. Защото човека по природа е лаком в очите. Аман от лакомия. И от злоба и завист.

Казах ли, че обожавам да ми говорят зад гърба? Не съм? Е, ето, казвам го. Обичам и хубавото начало на деня. С лежерно протягане в леглото. Чаша спокойно кафе. Достатъчно време за душ и чудене пред гардероба. А аз имам голям гардероб. А казах ли, че обожавам да ме изкарват от обувките на всеки пет минути, т.е. да ме вкарват в обувките и да ме карат да яхам метлата? Не съм го казала и не го казвам.

В главата ми се върти една фраза…
Wherever your way goes, I’ll be at the end of the road waiting for you.

Не, не искам никой да ми бъде на мястото. Защото и аз не искам да бъда на ничие място. I am who I am. Но каня всеки, който желае да се опита да walk in my shoes. Уверявам Ви, че ще ви убиват до кръв.

Sometimes I feel like screaming… Интересна мисъл. Не е моя. Облякох я. Като лице на заем. Screaming… ама наум. Иначе се усмихвам. Маските, които носим са много удобно прикритие. Като думичката „нищо”, която обикновено прикрива нещо, което не искаме да кажем, покажем или направим.

Обичам да повтарям, че всичко е наред. А то нищо не е наред. Кефи ме българския с двойното си отрицание. Сетих се, че в математиката като умножиш два минуса, се получава плюс.

Ето затова дори нищо като не е наред, значи всичко е наред.

Just another crazy day starts.