Нямам време да помисля

Има особени дни. Които започват видимо добре. Така и завършват.

Между началото и края обаче се нареждат толкова много събития. Като парченца от пъзел. Или малки камъчета. А, да, именно малките камъчета често обръщат колата.

Има дребни случки, които ти бият здрав шамар през самодоволната физиономия.

Защото по цял ден се боря да бъда нещо средно между Батман и Свръхчовека. А с един шамар осъзнаваш, че си просто малък човек.

Тези дни ме питат какво ми има. Изглеждам емоционална, лабилна, ранена… или пък тъжна.

Не е точно така. Защото вероятно винаги съм била такава. Някъде отдолу под всички маски и роли. Всеки има в себе си емоционалност, търси своя баланс, всеки е бил нараняван и всичко това прави една частица от нас тъжни. Всъщност съм уязвима, когато ставам истинска. Наблюдавам се с интерес отстрани колко истинска мога да стана. Да, знам, рисковано е. Но човек се страхува единствено от себе си, а дава други имена на страховете си за свое успокоение.

Живеем в такава лудница, че нямаме време да седнем и да помислим за себе си. Нямаме, а трябва да имаме. Защото времето е единственото, което ни се дава ей така, почти гратис. Защото не трябва да живеем заради лудницата, а за себе си, за децата, за онези малки неща. Тъгата ми е, че не мога да чуя всеки ден най-сладкото „мами”… И други тъги... Мисля, че тъгата се настанява там, където има празно незаето пространство от други емоции.

Затова трябва да се мисли. А пък като се замисля, често никак не ми харесва каквото мисля и затова просто му обръщам гръб. С годините съм се научила да бягам от лошите мисли. Затварям ги някъде дълбоко, в килера, в банята или просто ги заравям дълбоко.

Докато някоя случка не ми удари шамар и лошите мисли не ме притиснат в стената. Тогава трябва или да остана замазана в стената или да се обърна и да видя мислите. Не мога да кажа, че те ме гледат, защото ми вървят по петите от месеци.

Днес се разсмях в мига, в който щях да заплача. Стана някак спонтанно. Не знам дали не бе поредната защитна реакция.

Важното е, че на финала на мача един срещу друг останаха смехът, загледан иронично в лошите мисли.