Студ

Не обичам студа.

Обичам пролетта с топлия вятър, който топи снега, с първото пролетно слънце, което затопля врата ти и те кара да се събличаш дреха по дреха, като пеперуда, която излиза от пашкула.

Обичам лятото с жаркото слънце, което почти те гори. С нажежения въздух, в който можеш да се разтопиш. С писъка на чайките и шума на вълните и морския бриз. Със зеленината на гората и прохладата на планината. С бистрия планински поток и песента на летния ден.

Обичам циганското лято. С бавно умиращото слънце. С пожълтелите листа, които бавно капят в парка. С разходката върху листата. Вървя, подритвайки листата и ги вдигам във въздуха, за да видя как покриват земята отново.

Не обичам когато слънцето се скрие зад облаците и настъпят дълги и монотонни сиви дни, без синьо небе, без слънчев лъч, затворени в кръга топло у дома, топло в офиса, топло в заведението вечер, топло в таксито, пак топло у дома.

Сега ме гони студа. Първият студен ден се качих на байка, както обикновено. Когато караш, студът прониква в теб с пъти по-интензивно, отколкото ако просто вървиш. Оттогава ми е все студено. Студът пълзи в теб като змия, бавно и мъчително достига до всяка клетка, пропива в мозъка ти и след това не можеш да се отървеш от усещането, че замръзваш. Завинаги и безвъзвратно. Пръстите ми са ледени втори ден подред. Вледеняващото усещане продължава да те обзема със събуждането сутрин. Установяваш, че ти е така студено, както ти е било и на заспиване снощи. Чудя се как съм спала замръзнала и дали ако заспя пак, ще се събудя или ще замръзна окончателно. Не, не живея в парка. Не съм на открито. Просто студа се е настанил не в стаята, а в мен.

Може би това е правилната дефиниция за екзистенциален студ. Въпреки че в екзистенциума има повече неща, но като егоцентрична система, замръзнал човека, целият свят му замръзва.

Искам… жадувам за онази топлина и огън, които ще ме стоплят, заради които няма да усетя студения вятър, който иска да влезе в мен и да ме задуши в хладната си прегръдка.

Студено ми е… а жадувам за огън.