Понеделнишки сутрешен крос

7:58

Чувам алармата. Всъщност алармата е звъняла отдавна. Това явно е алармата в главата ми. Скачам. Поглеждам невярващо часа на телефона. Не мога да повярвам, че съм се успала. Мразя да се успивам в понеделник. Изобщо мразя да се успивам в който и да било ден. Но в понеделник особено. Пак скачам. Защото преди малко само си бях помислила да скоча. Сега го правя наистина.

Мисля си за кафе. Но се блъскам в един стол. Чудя се кой по дяволите, кой е сложил този стол на пътя ми. Втора черна точка. Никак не е хубаво да започна да дяволосвам от понеделник сутрин. Представям си до петък къде ще пратя всички. Не по дяволите, ами оттатък тях. Какво ли има там се чудя.

Все пак си правя кафе. Така и така съм закъсняла поне да съм пила глътка кафе. Успявам за 15 минути да прелетя трескаво цялата къща в кръг поне пет пъти докато установя какво трябва да свърша. Т.е. трябва да се облека. Зъбките. Косата. Пффф. Косата! Стреснах се като се видях. То бива коса, но чак пък толкова. Кой й е разрешил на тази коса да бъде къдрава. Винаги съм искала да имам права и гладка коса. И обикновено успявам да я излъжа, че е такава, но не и рано сутрин, когато цяла нощ явно съм се въртяла като пумпал. Три леви, четири десни. Добре, че все пак съм останала в леглото.

Продължавам да се щурам, но всъщност стоя на място. Блокирам. Не знам какво трябваше да направя.

Ла ла ла. Поглеждам дали навън вали. Естествено, че вали. Като из ведро. Грабвам си любимия чадър и се впускам в бягане с препятствия към такситата. Такси йок. Що ли трябва да има. Имало 10 000 таксита в София, но като паднат две капки дъжд – няма кьораво. Явно има някакъв закон, че дъждът отмива такситата от улицата. Отбелязвам черна точка на другарката по физика, защото този закон не сме го учили в училище. И в университета не сме. Ама съм хуманитарист. Какво очаквам все пак. Учили са ме да пиша и „уж” да мисля.

То от много мисъл, файда няма. Скачам в някаква маршрутка. (здрасти, Дейна) Мисля си, че е моя номер. Возя се спокойно. Вътре е жега до дупка. Що ги топлят толкова много, като всички, които се качват вътре са облечени като за навън. Внезапно шофьора завива на някакво нетипично място. Правя му забележка. Той ми обяснява маршрута си. Ужас! Познайте. Сбъркала съм номера. Вярно, с една небрежна цифричка. Но небрежната цифричка отива на Илианци. А не в центъра. Нееее. Скачам. В дъжда. Бегом. Трафик. Спирачки. Коли. Кал. Един идиот минава през локва и в резултат се оказвам окъпана от глава до пети в някакво подобие на бивша дъждовна вода, сега кална локва.

Решавам да тренирам бягане в дъжда с препятствия. Пфф. Тоя спорт не ме кефи. А светофарите за пешеходци са направо ужасни. И всички шофьори минават през локвите, които по закона на Мърфи са винаги до тротоара, където стои пешеходеца. По-мокра не съм била никога.

В офиса съм. Поглеждам се бързо в огледалото. Благодаря на Бога, че и без грим, и мокра, и розова, и всякаква продължавам да изглеждам все така добре. Смея се и си пожелавам по-малко луда седмица от началото й.