Непознати сме, това е

Живея, където живея, от три години. Дори повече. Точното време няма особено значение в случая. Има значение, че не си познавам съседите. Зная физиономиите само на неколцина. С които си кимаме по стълбите или в асансьора. Защото си ползвам къщичката за хотел. Спя, ям чат-пат, душ и хайде пак навън. Ако се чудите дали познавам повече съседи на офиса, няма да крия. Вярно е, познавам ги всичките. От първия до последния етаж. Е, може да съм пропуснала някоя баба, но съм сигурна, че ще се запозная с нея преди да зърна очите на съседите от шестия етаж.

Разминаваме се по улиците. Не се гледаме в очите. Защото е смущаващо да се взираш в очите на другите. Пък и всеки си крие очите. Лятото – зад очилата и шапките. Есен – под чадърите. Зимата – в шаловете. Пролетта – кой в земята, кой в небето. Крием се от другите, но се крием и от себе си. Страх ни е да надзърнем в очите на другите, защото там често се крият отраженията на собствените ни страсти, пасти, страхове и комплекси.

Говоря си с една мацка служебно всеки ден. От година. Освен работните въпроси, лафкаме и други щуротии. Включително ми е разказала как си е изкарала отпуската. Знам кога и как е боледувала. Знам кога децата й са направили беля. Но не знам как изглежда. И тя не знае. Никога не сме се виждали. Знаем си имената, знаем си ежедневието, но не си знаем физиономиите. Защото работи на другия край на София и във времето на комуникациите е толкова лесно да говориш и пишеш и е толкова трудно просто да изминеш разстоянието от 3 километра и да видиш някой наистина в очите. Отбелязвам си да й искам поне снимка.

Работя, където работя, от четири-пет години. Знам си и кътните зъби на колегите. Но повечето не знам къде живеят. Какво правят у тях. Ако изобщо имат време да правят нещо у тях. Знам кой кога е влюбен и кога е нещастен. Знам кой кога е препил и преял, но не знам какво се крие зад бръчките на челото му. Знам, че колегата пие от обяд, но не знам защо. Знам, че другия колега е влюбен през две седмици в различен обект, но не мога да разбера защо толкова бързо се уморява от обектите. Знам, че колежката се притеснява от мен, но не мога да пробия стената на отчуждението.

Знам и същото за мен. Тук съм поредица от думи, картинки и музика. Познавам се, откривам се в някакви стари писания. Връщам се да видя какво ме е владяло и ми става смешно, тъжно, усмихнато, замечтано. После всичко пак се оплита в думи. И се губя някъде в тях. Не се познавам, какво остава пък някой друг да ме познава.

Човекът е най-неопознаваемата вселена. Търсете човека.