Тъжните истини на големите. Забранено за малки деца

На деветнадесетия си рожден ден получих много интересен подарък. Една зелена керамична ваза, с много странна форма, която така и никога не видя цветя. После при някое от преместванията се загуби по пътя. Но всъщност не вазата е важна. На дъното й пишеше нещо, което често си спомням напоследък.

Колкото повече растеш, толкова по-малко хубави неща за живота научаваш.

Безпределно вярно. От тогава са минали вече доста години. Не сто, но достатъчно, за да запомня всяка година с нещо от научените неща.

Първото. Любимите хора си отиват. Понякога завинаги и безвъзвратно. Надявам се на по-хубаво място.

Второто. Човек се ражда и умира сам. Но не в смисъла на сухите думи. Просто наистина е много важно какво можеш да направиш сам за себе си.

Третото. Омразата съществува. Наистина. И нищо не може да те защити от нея. И обикновено се стоварва от най-малко очакваните посоки.

После. Животът всъщност са онези моменти, които спират дъха ти. Много такива моменти. И добри, и лоши. Добрите, в които искаш времето да спре завинаги и да останеш запечатан там в мига. Лошите, в които единствената ти мисъл е, че това е краят. Ей сега ще се пръсна на хиляди парченца и ще изчезна. А после се събираш и продължаваш.

Последното. Да обичаш и да бъдеш обичан изобщо не е всичко на този свят. Това последното много ме боли.