Нищо не се случва случайно

На Tanque


Имало едно време …

едно малко цвете, с бели и жълти нежни листенца.


С прекрасна усмивка. С нежна като пролетен вятър душа. С искряща и изгаряща обич към любовта. То много се радвало на слънцето, на вятъра, на морския бриз, на сутрешната зора, на вечерния здрач. И хората много му се радвали, защото било единственото цвете на тази полянка. Предизвиквало у тях чувства на безбрежност, нежност, обич и усещане за красота.

Един ден, децата играели на полянката, където цветето живеело. Внезапно едно от тях, затичано след топката, без да иска стъпило с крачето си върху цветето и прекършило ствола му.

В този миг цветето се било взряло в слънцето и се радвало на топлината, която озарявала личицето му. То не усетило заплахата от детското краче. Но почувствало болката на неочакваното посегателство, изненадата на края. Красотата лежала с прекършен живец върху поляната, а децата продължавали да играят безмилостно наоколо. Цветето лежало настрани и усещало тъжно как животворния сок от земята не достига до него. Как миг след миг прекрасните му цветове помътняват. Затворило очи и заспало завинаги.

Минала есента с безбройните жълто-кафяви цветове, а после и зимата, с всичко замръзнало в бяло.

***

Дойде и пролетта. Минах пак през тази полянка. Исках да извикам цветето обратно в спомените си. Полянката обаче бе пълна с много цветя, досущ като това от миналата година, събрани на малки островчета. Явно заспивайки, цветето бе пръснало тичинките си навред. И със завръщането на топлината на слънцето, всички те се бяха събудили за нов живот. За да даряват нова красота. Загубата на цветето не бе случайна.

Усмихнах се. Повярвах, че любовта и красотата никога не умират. Независимо дали ги тъпчем или не – те са винаги тук.

Въпрос на усещане.