„Учудена съм, че в България кипи живот”

- ми каза вчера една германка на бизнес среща. Поводът за срещата няма значение, тя беше пристигнала за първи път в България от Западна Германия предходния ден. Ще остане тук няколко месеца, вероятно година. И ще работи с българи. Жената – напук на цялото си сериозно образование – а тя е учила 12 години висшето си, не защото толкова време й е трябвало да изкласи, а толкова години се учи нейната специалност в Германия, просто не е знаела, че зад Желязната завеса има държави, в които хората са съвсем нормални. Учат, живеят, работят, дори, представяте ли си – говорят не само родния си език. Бях изумена какви представи битуват в главите на средния западноевропеец за нас тук. За тях Желязната завеса още си съществува. А за мен – като продукт на посткомунистическото време – почти не е съществувала. Аз знам, че някога я е имало, но толкова – никога не съм се чувствала ограничена зад някаква завеса. Вероятно съм много малка.

Постарах се – поне доколкото мога – да й представя картинката за народа тук. Всъщност първо й казах, че ако те – германците – не знаят нищо за нас, то ние не сме били затворени в капсула и сме се интересували от тяхната култура, политика, спорт, философия, изкуство, история … Че ние тук не сме стояли замразени повече от 50 години, ами също сме правили своите стъпки напред, понякога назад, но стъпки.

Да, лийбе фрау, тук кипи живот, не сме съвсем десета глуха, хора сме и е нормално да се развиваме. Защото нищо в природата не търпи застой. И кой знае дали пък точно тук, зад Завесата (която битува основно в главата й) – няма да се научи на нещо ново.

Всъщност жената не е виновна за заблудите си, виновно е времето… или това, че просто никой не ни познава. Или просто аз си вярвам прекалено много?