Когато той си отиде…

Затваряш врата… връщаш се с празен поглед и сядаш… оглеждаш оголялата къща, наричана ваш дом… и душата ти се свива, обидена, наранена, кървяща… половин душа, защото другата й половина ей сега е излетяла през вратата… заедно с няколко черни чувала и куфар в ръка…



Затваряш вратата, а заедно с нея затваряш сърцето си. Къщата – домът остават празни… Мълчи дори тишината… седиш и се взираш, пред очите ти минават всичките години, месеци, дни, секунди на споделено щастие, звънливи усмивки, замечтани погледи, топли прегръдки…



Знаеш чудесно защо сте стигнали до тук… Спомняш си всички разменени въпроси на защо и какво. Отговорите висят още във въздуха… Още чуваш звука на счупените чувства, на обидата и болката… Главата ти още бучи от удара… върху вярата, че това е човека.



Едни невинни детски очи се взират в теб с неизказан въпрос. Има време – си мислиш – ще отговоря на този въпрос, ще отговарям много пъти сигурно…



Просто искаш да си легнеш, да се спасиш в съня… и го правиш… в някога вашето, сега твое студено и самотно легло… заспиваш без да те прегърнат, без да си обичана… просто сама в тишината на болката…


Да кажеш сбогом на нещо, което си обичал повече от себе си, не е чак толкова трудно, трудно е да приемеш последствията след това...